Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 60

Хипнозата ми позволяваше да се контролирам и аз се изолирах от всички микроби освен онези в спящата Дилън. Те сякаш пламтяха с тънките пипалца на неизмеримо слаби количества енергия, свързващи едно мъничко същество с друго. Изпитах почти телесно притегляне към нея, взаимодействие с всяка част от тялото й. Мисля, че в този миг разбрах донякъде хората на Лилит, които можеха да налагат волята си на тази мрежа. И все пак не преставах да се чудя как се е появило създание като микроба на Уордън, при това на светове, които не се отличаваха много-много от другите, на които бе стъпил човекът. Какво си ти, микробче? Защо те има?

Стори ми се, че получих смътен отговор отнякъде… не, отвсякъде!

Съществуваме! Живеем! Тук сме! Достатъчно е!

Дилън бе преминала от по-лекия, наситен със сънища унес, към периода, в който хората изпадат по няколко пъти всяка нощ. Дълбок сън без видения. Микробите в нея горяха ярко, говореха, пееха чрез невидимото силово поле — нейните с моите и моите с нейните. За пръв път бях в съзнание по време на размяната. Странно преживяване, ала без нищо плашещо. Чудновато и приятно. В тялото ми постепенно се натрупваше някакво напрежение, после ядрото на моето „аз“ се понесе по лъчите на енергията към спящата жена, а нейното — към мен. Нито тогава, нито сега бих могъл да опиша това прекрасно чувство.

Опомних се в тялото на Дилън Кол — ликуващ, преливащ от бодрост, могъщ. Веднага отидох до тоалетната масичка, взех малкия флакон и пристъпих тихо към предишното си тяло, свлякло се на креслото. Внимателно натиснах бутончето и облачето ситни капки потъна в ноздрите на мъжа.

Дишането стана по-дълбоко. Нямаше тревожни промени.

Разтърсих го.

— Дилън? Събуди се! — Вече го друсах здраво. — Хайде Дилън, събуди се!

Направо крещях в ухото й. Напразно. Доволен от резултата, пуснах секундомера и се помъчих да преместя тялото. Макар амазонката да беше силна жена, свикнал бях с наличието на доста повече физическа мощ като мъж.

Продължавах с какви ли не опити да събудя спящия (или спящата) и не успях.

Накрая седнах на леглото да поизчакам, като през няколко минути подновявах усилията си. На четвъртия или петия път отпуснатата фигура се размърда и изпъшка. Спрях секундомера. Двадесет и четири минути и няколко секунди. Предостатъчно.

След още една-две Дилън се изтръгна от унеса. Разтърси глава и си разтърка очите, сякаш не разбираше къде е попаднала. После въздъхна и ме погледна.

— Значи успя?

Кимнах.

— Двадесет и четири минути, но аз съм по-тежък. Обзалагам се, че за твоето тяло ще трае повече. Нещо да те мъчи?

— Страшна умора, иначе нямам оплаквания.

— Сега е твой ред. Хипогриф…

Постхипнотичната заповед подейства веднага и той (тя) бързо се унесе. Аз се върнах на леглото. След няколко минути се отпуснах достатъчно, за да заспя. Познатата вече възбуда на започналото действие сега малко ми пречеше.

Успяхме да се разменим обратно за около три часа. Преместих се на пръсти в нишата при Санда, където трябваше да повторя същото. Бях вече уморен, но хипнозата сама по себе си бе достатъчна почивка, а и аз, разбира се, умеех да използвам рационално резервите на своето тяло.