Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 57

— А сега да видим доколко се поддавате на хипноза!

Санда се унесе бързо и лесно. Дилън малко се опъваше. Разбирах защо и й съчувствах. Дълго се бе борила, докато стане каквато беше сега. А хипнозата е сериозна заплаха за самочувствието. Наложи се да я убеждавам и успокоявам, за да се отпусне.

Ако не ни пипнеха, майката от дома Акеба можеше единствено да спечели вълнуващи преживелици, без да загуби нищичко. И на Дилън нямаше да се случи кой знае какво, но пък тя залагаше всичко, което й беше скъпо. Всъщност правеше го само заради мен и аз знаех това.

Процедурата ми беше позната от предишните мисии, дори вече бях натрупал сериозен опит. Освен това използвах компютрите на „Тукър“, за да се поровя в медицинските справочници и науча точно какво и как да извърша в конкретния случай. Очевидно нямаше да е от лесните.

Озовал се насаме в катера с две красиви жени, изпаднали в дълбок транс, внезапно изпитах някаква почти извратена възбуда, но бързо отпъдих тези глупости от ума си. Имах сериозна работа. Конфедерацията разполагаше с лекарства и апарати, които значително биха облекчили положението ми. Дрогите обаче трябваше да отпиша заради микроба на Уордън, а до добрата техника просто нямах достъп.

И двете ми пациентки изглеждаха кротко заспали в креслата си. Заговорих първо на капитанката.

— Дилън, ще чуваш само моя глас. Ще ме слушаш, ще ми вярваш и ще изпълняваш точно онова, което ти кажа. Разбра ли ме?

— Да — отвърна тя унесено.

— Отговаряй искрено на всички мои въпроси.

— Добре.

— Ще издадеш ли мен или плана?

— Не ми се вярва.

— А защо искаш да участваш?

— Защото ти го желаеш.

— Толкова ли е важно това за тебе? Защо поемаш такъв риск?

— Защото…

— Говори, слушам те.

— Струва ми се, че те обичам.

Вълшебната дума… и чувство. Често я бях изричал, но още не я разбирах. И мислех, че на Цербер любовта е доста абстрактно понятие.

— Наистина ме обичаш, нали?

— Да.

— Много силно? Много дълбоко? Повече от когото и да било, дори повече от себе си?

— Да.

— Ще ми повериш тялото… и живота си?

— Да.

— И аз ще мога да ти поверя тялото и живота си?

— Да, ще можеш.

Прехвърлих вниманието си на Санда, като процедурата се повтори напълно до един определен момент.

— Ще издадеш ли нас или плана?

— Не. Никога!

— Говорила ли си с друг в дома за това?

— Не.

— Някой заподозря ли, че се занимаваш с нещо необичайно? Задаваха ли ти неудобни въпроси?

— Един-два пъти.

— Какво им отговори?

— Че съм влюбена в теб и ти си влюбен в мен.

— Повярваха ли ти? Продължиха ли да те разпитват?

— Завидяха ми. Разпитват ме за тебе.

— Ти какво им казваш?

— Че си от Външния свят и работиш в „Тукър“.

— А друго?

Последвалите признания лично за мен бяха особено смущаващи. Романтичните измислици на тази самотна и измъчвана от скука млада жена бяха твърде натуралистични и невероятни. А и никакви тънкости, усвоени по време на житейските ми приключения, не биха ми помогнали да извърша почти божествените любовни подвизи, които тя ми приписваше във фантазиите си. Имаше обаче и от какво да съм доволен. Другите от дома Акеба сигурно щяха да разберат защо се е развихрило въображението на Санда и биха си обяснили нейното необичайно вълнение напоследък единствено с новото й познанство.