Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 154

Джек Чалкер

— Санда? — неуверено се обади жена ми.

Тя ни забеляза и се усмихна.

— Дилън! Куин! Казаха ми, че ще ви видя тук. Защо е тази бъркотия? Нищо не си спомням, откакто заспах снощи в Медлъм.

С Дилън се смръзнахме почти едновременно от осенилата ни мисъл. Приятелката ни също усети, че става нещо недобро.

— Какво има?

Обърнах се към Лару.

— Все пак го направихте, а?

Момичето вдигна рамене.

— И без това беше тук. Проверихме дали доктор Мертън ще постигне нещо със записа, който сне от вас.

— Май сте се провалили, щом още дишаме.

Младата жена ни зяпаше изцъклено.

— Куин, Дилън, обяснете ми. За мен ли говорите?

— Достатъчно — уморено изрече Лару. — Върви в домакинската служба, на третия етаж е.

Внезапно поведението на Санда изцяло се промени. Тя сякаш забрави и нас, и недоумението си, поклони се на Лару и каза:

— Както желаете, господарю.

Веднага излезе, докато ние я гледахме с изумление.

— Как действа това? — успях да попитам. — Какво съдържа програмата, която трябва да обезсилим?

— Не знаете ли? Общо взето, свежда се до любов, обожание, преклонение пред оня, който каже активиращия код. Роботът се стреми да изпълнява желанията на този човек или на посочените от него. Нещо като нерушима емоционална обвързаност. Всички те ме обичат, и то напълно искрено.

— Нима ги активирате вие? Собственоръчно?

— О, не. Но ако ролята изпълни някой от личните ми роботи, е все същото. Да ви призная, малко сложничко става понякога. Помагам си с компютър, за да помня кой кого обожава.

— Явно процесът не може да се повлияе от запис — въздъхнах облекчено и се обърнах към Дилън. — Не се тревожи за Санда. От нея нищо не липсва. Само че сега е хлътнала по друг.

Лару недоволно врътна глава.

— Каквото ни беше по силите, направихме го. Мертън ме уверява, че за нея и нашите компютри програмният език си остава пълна безсмислица. Не виждала причина записът да не свърши същата работа, обаче нищо не излиза от опитите ни. Използвахме не само Санда, а още трима, като променяхме различни фактори. Тъжно ми е да го призная, но все още имам нужда от вас.

„Пак аз съм на ход. Благодаря ти, спасителю наш — доктор Думония, или който ще да си.“

— Готов ли сте вече сам да се подложите на процеса? — попита Дилън.

Момичето кимна.

— Предварителните процедури ще отнемат половин час. Нека предупредя и двама ви — всяка засечка, дори да се дължи на грешка в машините, ще означава мигновената ви гибел. Моите роботи ще ви разкъсат на мръвки. Бавничко.

— Няма да ви мамим — уверих диктатора. — Спомнете си, че и ние имаме какво да спечелим. Двамата сме единствените, които не бива да се превръщат в роботи. Значи, като му дойде времето, ще разчитаме на вас за нови тела.

— Дано говорите сериозно.

В гласа на пубертетчето прозвуча същата недвусмислена заплаха, която вече познавах.

Чакахме нетърпеливо.

Поредната изненада — Лару си бе избрал съвсем обикновено тяло. Мъж с всички признаци на стандартен тип от цивилизованите светове, който би се загубил неразличимо в тълпата.

— Разумно! — прошепнах на Дилън. — Защо му е да привлича вниманието?