Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 80

Та през тези дни на бавна агония отношенията ми с Батис бяха откъслечни. Още по-лошо: обстановката във фара стана особена по един неуловим начин. Проблемът не беше в това, което си казвахме, а в това, което вече не си казвахме. Все още не се решаваха да ни екзекутират и усещах нужда умът ми да е зает с работа. Спомних си за книгата на Фрейзър.

— Знаете ли къде е книгата на Фрейзър? От два дни я търся и не я намирам.

— Книга ли? Аз не чета книги. Това е работа за монаси.

Не му повярвах. Защо лъжеше? Толкова ли неприязън събуждах у него, та дори ми препречваше достъпа до едно философско четиво? Батис, който посвоему можеше да бъде много дипломатичен, ми нанесе удар, както си седеше на стола:

— Искате книги? Имате нужда от развлечения? Вие сте млад. Може би трябва да хванем някоя жива жабка.

И ми отправи едно крайно неприятно иронично подобие на усмивка. Подозираше ли нещо? Не. Целеше единствено да ме нарани. Освен това ми каза да напусна помещението, защото искал да се сношава с любимката. Аз не исках да си отивам.

— Последното нещо, което може да се каже за този остров — отвърнах аз, — е, че предлага скучна среда. Защо не направите усилие да я облагородите? Вероятно изходът от нашите неволи е под носа ни.

Той сдържа саркастичната си реакция.

— Нима? — скръсти ръце и много бавно допълни: — Обяснете ми тогава. Напредват ли вашите усилия? Какви точно умения й преподавате? Френска кухня? Китайска калиграфия? Или е достатъчно да жонглира с четири дървета?

Заблуждаваше се. Въпросът беше не в това, на което можехме да я научим, а какво ние можем да научим от нея. Най-лошото бе, че всъщност нищо не се беше променило. Постъпвахме като пейзажисти, които рисуват бурята с гръб към хоризонта. Нужно беше само да обърнем глава, нищо повече.

Всички очи гледат, малко забелязват, още по-малко виждат. Сега я гледах в търсене на човешкото в нея и виждах жена. Ни повече, ни по-малко; ни по-малко, ни повече. Това, което събаряше стени, бяха незначителни неща: тя се усмихва, тромава е по природа, не понася, когато я следвам и преследвам, кляка, за да пикае. Жена, която споделя тази толкова европейска идея за смешното у другите. Ама че съм и аз, още я съдя с критерия на дете, което не познава нормите на възрастните. Преди съжителствах с животно и всяка цивилизована постъпка се свързваше с опитомяването. Всеки нов ден до нея, всеки час внимателно наблюдение скъсяваше разстоянията с чудодейна бързина. Това, което бе само присъствие, се превръщаше в съжителство. И колкото повече общувах с нея, толкова повече ме задължаваше да я възприемам посредством спокойното ежедневие. Превръщаше сетивата в чувствителни инструменти и като я виждах по всякакъв друг начин, освен като животно, мястото на действието се преобразяваше сякаш под въздействието на вълшебна напитка. А тя принадлежеше на онзи свят. Тя беше те.