Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 78

Погледнах влажните си от сълзи длани и любимката, любимката и дланите. Преди два дни плачеше тя, сега плачех аз. Плачът бе отпуснал не само тялото ми. Спомените ми полетяха без контрол — след като си поплачем, мислим по-свободно от всякога — и паметта ме отведе при една типична за моя наставник случка.

Веднъж бях застанал пред едно огледало, потънал в това така загадъчно самодоволство на юношите. Наставникът ми ме попита кого виждам. „Себе си — отговорих му, — едно момче.“ „Правилно — каза той. Сложи ми английска военна шапка на главата — кой знае откъде я бе извадил. — А сега?“ „Английски офицер“ — засмях се аз. „Не — прекъсна ме той, — аз не ви питам какво виждате, а кого.“ „Себе си — отговорих аз, — с английска шапка на главата.“ „Не съвсем“ — настоя той. Превръщаше всичко в едно от своите упражнения, понякога тъй дразнещи. Прекарах половин следобед с тази омразна шапка на главата. Не ми я свали, докато не отговорих просто: себе си, виждам себе си.

Двамата с любимката се гледахме през цялата нощ. Каф се бореше, а ние се гледахме от двете страни на масата и аз не знаех кого виждах, нито кой ме гледаше.

В края на нощта Батис се отнесе към мен с презрението, което заслужават дезертьорите. Сутринта излезе да се разходи или за нещо друго. Веднага след това аз се качих в жилището. Любимката спеше свита в един ъгъл на леглото. Гола, но с чорапи. Хванах я за китката и я накарах да седне на масата.

Следобед Каф видя пред себе си един трескав мъж.

— Батис! — казах аз, преливащ от ентусиазъм. — Познайте какво направих днес.

— Губили сте си времето. Трябваше сам да укрепявам вратата.

— Елате с мен.

Хванах за лакътя любимката и я поведох. Батис ме следваше. След като излязохме извън фара, я накарах да седне на земята. Той остана прав, невъзмутим.

— Вижте — казах.

Събрах под мишница една, две, три, четири цепеници. Четвъртата обаче нарочно оставих да падне. Разбира се, разигравах театър. Хващах цепеницата и друга ми се изплъзваше. Действието се повтаряше отново и отново. Батис ме гледаше посвоему, без да разбира, но и без да ме прекъсва. „Хайде, давай, давай“ — мислех си аз. Сутринта, докато Батис отсъстваше, бях направил този експеримент. Но сега не получавах резултат. Батис гледаше мен, аз — любимката, тя — дървата.

Накрая се засмя. Истината е, че беше нужно малко въображение, за да се приеме, че това е смях според нашите разбирания. Но беше. Първо заклокочи в гърдите. Все още държеше устата си затворена, но вече чувахме ясно звука. Произвеждаше го някакъв вътрешен отвор на ларинкса и до нас достигаха звуци. После разтвори устни. Наистина се смееше. Седеше със скръстени крака и разтърсваше глава от една страна до друга. С длани се удряше по вътрешната страна на бедрата. Ту придвижваше торса напред, ту обръщаше очи към небето. Гърдите й танцуваха в ритъма на смеха.