Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 77

Спомням си как прелиствах нервно страниците и се опитвах да направя отново катастрофалните изчисления, които всички аритметики потвърждаваха. Спомням си черния нокът на моя показалец, нагоре-надолу, най-злочестият от всички счетоводители. Нищо, нищичко. Чувствах как се разстила отчаянието вътре в мен, един замък се сриваше в стомаха ми. Календарът бе приел смъртната присъда и ме уведомяваше, че съм обречен на доживотен затвор. Исках да умра. И все пак най-добрият начин да се забрави една лоша новина е да чуеш друга, още по-лоша. Възможно ли бе да има по-лоша новина? Да.

Не можех да повярвам на командата zum Leuchtturm!, която ме предупреждаваше откъм балкона. Усетих тревогата на Батис и чух изстрели, които надупчиха студената атмосфера, и нещо много деликатно се пречупи в мен. В началото не го осъзнах. Захвърлих молива и хартията и побягнах да спасявам живота си.

Дори не изчакаха да падне нощта. Появяваха се с първите светлосенки и обсадиха изгорелия и надупчен от шрапнели фар.

— Kollege, Kollege — викаше ме Батис и стреляше напосоки.

Стъпалата в гранитната скала бяха разрушени от експлозиите. За да стигна до вратата, трябваше да лазя на четири крака. Батис ме прикриваше. Прицелваше се в най-близките до мен чудовища. Появяваха се и изчезваха при всеки изстрел. Когато вече бях на два метра от укритието, страхът ми се превърна в бяс. Защо идваха отново? Бяхме избили стотици. А ето ги отново. Вместо да се скрия, затрупах с камъни най-близкия до мен. Грабех гранитни камъни и му ги хвърлях в лицето: един, два, три. Спомням си, че му крещях. Чудовището се закриваше с ръце. Отстъпи назад. А след това, нещо нечувано, той също ме замери с камъни! Всичко това беше ужасяващо и същевременно гротескно. Каф го ликвидира с един добре прицелен изстрел.

— Kollege! Влезте! Какво чакате?

Заех мястото си до него на балкона. Стрелях веднъж или два пъти. Не бяха много. Но ги имаше.

Отпуснах цевта. Присъствието им показваше, че всяко усилие е излишно. Каквото и да правим, те ще идват отново, винаги, повече, всички. За тях куршумите и барутът бяха като дъжд за мравките, природни бедствия, които те приемаха и които се отразяваха единствено на числеността им, никога на постоянството им. Предавах се, вдигах бяло знаме.

— Къде, по дяволите, тръгнахте? — скара ми се Батис.

Нямах сили да му отговоря. Седнах на един стол с пушката на коленете, ръцете на главата. Разплаках се като малко дете. Пред мен бе любимката. За разлика от друг път седеше на стол. Седеше, облегнала равнодушно половината от тялото си на масата. Както винаги, гледаше Батис, изстрелите, моя плач, нападението на фара, както зрител в музей разглежда картина на военна тема, от разстояние.

Бях показал смелост, енергия и интелигентност отвъд всякаква граница. Бях се борил с тях въоръжен и невъоръжен, на земята и в морето, в укрепление и на открито. И пак идваха всяка нощ, когато си поискат, безчувствени към гибелта. Батис продължаваше да стреля. Но тази битка вече не ми принадлежеше. „О, Боже мой — казах си аз, бършейки сълзите, — какво още би могъл да направи един разумен човек в моето положение, какво още? Какво би направил най-решителният, най-разумният от всички, което аз все още не съм направил?“