Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 3

Капитанът направи оня жест, който му бе тъй свойствен: вирна брадичка, сякаш яката на синята куртка го стягаше. Сетне побутна вратата и тя се открехна неохотно, като осквернена фараонска гробница. Ако вратите имаха дар слово, скърцането й навярно щеше да значи: „Отварям, щом държите, но не отговарям.“ И пристъпихме вътре.

Гледката бе като излязла из пътеписите на африкански изследовател. Все едно цяла колона тропически мравки бе овършала мястото, бе оглозгала всичко живо, а предметите бе подминала. Основните мебели стояха невредими. Не повредени, а занемарени. Помещението бе само едно. Леглото си беше на мястото, огнището и купчината цепеници — също. Масата беше прекатурена. Живачният барометър — непокътнат. Кухненските съдове бяха изчезнали — не знам защо тъкмо този детайл ми се стори върховно загадъчен. Лични вещи на моя предшественик, както и работни пособия, изобщо нямаше. Така или иначе, царящата навред немара ми се видя по-скоро резултат от някаква странна лудост, отколкото от природно бедствие. Макар и неуютно, кътчето все още изглеждаше обитаемо. Плясъкът на вълните ясно стигаше до ушите ни.

— Къде да сложим нещата на господин специалиста по въздушни течения? — дочу се от прага гласът на сенегалеца Соу. Моряците се бяха справили с пренасянето на багажа от брега.

— Тук, тук вътре, няма значение къде — опитах с престорена бодрост да прикрия уплахата от неочакваното му обаждане. Капитанът си изкара недоволството от ситуацията върху матросите:

— Моля, Соу, момчетата да оправят тая бъркотия! — И докато хората му се стараеха да наместят сандъците и да въведат ред, предложи да отскочим до фара. — Може пък вашият предшественик да е там — додаде, когато вече не ни чуваха.

Според неговите сведения фарът също бил обитаван. Със сигурност принадлежал някому, но не си спомнял дали на холандците, французите или другиму. Пазачът на фара и метеорологът бяха единствените жители на острова, та щеше да е логично и разбираемо да са се сприятелили по съседски. Допускахме това, но не разчитахме на него — дори да ни разкриеше нахождението на атмосферния специалист, не обясняваше състоянието на къщата му. Така или иначе, най-разумното бе да се отправим нататък.

Спомням си тревогата, която ме връхлетя по време на краткия ни преход. Предполагам, че до голяма степен се е дължала на тогавашното ми душевно състояние. От друга страна, онова не беше гора като гора. Отъпкана от човешки нозе пътечка водеше почти по права линия до фара. Отклоняваше се единствено там, където мъхът коварно бе затулил ями с кал и черна течност. Непосредствено зад дърветата глухо плискаше морският прибой. Но най-лошото бе тишината. По-точно незвуците. Не ехтеше ни една от познатите горски мелодии, нито птици, нито шумни насекоми. Множество стволове с внушителни размери се бяха изкривили под напора на вятъра. От кораба ми се бе привидяла плътна горска маса. Случва се разстоянието да подведе по отношение на гъстотата, била тя човешка или растителна. Не и този път. Дърветата растяха толкова близо едно до друго, че при някои бе трудно да се различи дали изникват от общ корен, или самостоятелно. Тук-таме пътя ни пресичаха тънки ручейчета. Приличаха на вади от пролетно топене, чиято вода не извира отникъде. Стигаше един по-широк разкрач, за да ги преодолеем.