Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 5

Альберт Санчес Пиньоль

Накрая — леглото. Стара мебел с тънки железни пръчки откъм главата. В него, под три дебели одеяла, лежеше мъж.

Явно го бяхме сепнали посред най-дълбокия му сън. Като влязохме, вече бе вдигнал клепачи. Но не реагираше. Гледаше ни с малки къртичи очи. Завивките го покриваха до носа като меча кожа. Колкото помещението изглеждаше чисто, толкова той — не. Видът му извикваше смесени чувства: нещо средно между безпомощен, занемарен и свиреп. Под кревата имаше цукало, пълно догоре със студена пикоч.

— Добър ден, техник по морска сигнализация. Ние сме новата смяна на метеоролога, вашия съсед — каза капитанът без заобикалки и посочи с ръка в посока към къщата. — Знаете ли къде е?

Думите на капитана ми напомниха, че сме се придвижили поне на километър и половина от брега, на който пристигнахме. Изведнъж това разстояние ми се видя по-дълго от цялото плаване от Европа до острова. И се сетих, че твърде скоро капитанът ще си отплава.

Откъм леглото ръка с черни косми понечи да опише някакво неопределено движение. Но насред път се отказа. Неподвижността на мъжа изнервяше капитана.

— Не ме ли разбирате? Не разбирате ли моя език? Говорите ли френски? Холандски?

Човекът продължи да се пули в него. Дори не си направи труда да дръпне одеялото от лицето си.

— За Бога! — ревна капитанът със свит пестник. — Предстои ми важен търговски курс. Тук съм транзит! По молба на корабната агенция се отклоних от маршрута си, за да оставя този младеж и да взема неговия предшественик. Разбирате ли? Но действащият метеоролог го няма. Няма го. Бихте ли ме осведомили къде да го намеря?

Фараджията поглеждаше ту капитана, ту мен. И туйто. Вбесен, с почервеняло лице, капитанът настоя:

— Рангът ми е капитан и съм в правото си да ви дам под съд, ако отказвате да ми дадете информация, необходима за опазването на стоки и лица! За последен път ви питам: къде е метеорологът, назначен на този остров?

— За съжаление не мога да ви отговоря.

Настъпи мълчание. Тъкмо се бяхме отказали да осъществим връзка с това същество, и ето че ни изненада с акцент на австрийски артилерист. Капитанът смекчи тона си:

— Браво, така по̀ бива. Защо не можете да ми отговорите? Имате ли някакъв контакт с метеоролога? Кога го видяхте за последен път?

Субектът отново се затвори в мълчанието си.

— Стани! — изкомандва рязко капитанът.

Онзи се подчини съвсем бавно. Отметна завивките и си измъкна краката. На бой бе едър, доста при това. Движеше се като изтръгнато от корен дърво, което прохожда. Седна на леглото, вторачен в пода. Беше гол. Нехаеше, че се излага на показ. Но капитанът отмести поглед от разсъблеченото тяло в пристъп на свян, непознат за фараджията. Гърдите му бяха покрити с килим от косми, които се катереха по двете му рамене като диви растения. На юг от пъпа окосмяването беше с гъстотата на джунгла. Видях му члена. Отпуснат, но грамаден. Това, че също бе покрит с косми, почти до препуциума, ме стресна. Какво ти правят очите там, си рекох, и ги впих в лицето на нашия събеседник. Брадата му бе съвсем неподдържана, на класически отшелник. Беше от породата мъже с много гъсти коси, които започват на два пръста над също тъй рунтави вежди. Седеше на дюшека, подпрял длани на коленете си, със симетрично разположени ръце. Очите и носът му бяха толкова приближени към средата на лицето, че предоставяха повечето място на бузите с монголски скули. Изглеждаше равнодушен към разпита. Не ставаше ясно дали се държи така, защото отлично се владее, или защото не се владее изобщо. Щом се вгледах по-внимателно обаче, забелязах, че мимиката му издава вътрешна притесненост: мърдаше ритмично устни, като прилеп. Мярнах раздалечените му зъби. Капитанът се наведе на няколко сантиметра от ухото му.