Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 27

Избавлението бе станало излишно, не ми бе нужно вече. След минута щях да стана мърша. Чудото се състоеше в това, че почувствах безразличие пред собствената си смърт. Така и така бях мъртъв. Мъртъв. Щом си дадох сметка, ми се стори нелепо, направо жалко да се свивам в позата на зародиш в единия ъгъл на стаята. Бях мъртъв и не треперех. Мъртъв, ала преди да умра, ми бе дадено да позная същността на преизподнята. Защото какво бе тази тресяща се врата, ако не ужасът в най-чистия си вид? От немощ се потътрих по пода. Сетното ми желание бе да пипна вратата. Сякаш така щях да се докосна до нещо като извор на вселенска мъдрост, до познание, витаещо навред, но достъпно за малцината призвани в слънчевите чертози. Бях на сантиметри от целта си. Дланта ми се устреми към вратата, като към прозирна стена. В същия миг едно от чудовищата с юмручни удари разшири процепа, който служеше за шпионка. Ръката му се провря вътре, стрелна се като опашката на скорпион и сграбчи моята.

— Не!

За стотна от секундата преминах от най-възвишена духовност в най-животинска първичност. Не, не исках да умра. Захапах ръката с всичките си зъби, впих кучешките, строших някакви костици и разкъсах ципата между палеца и показалеца. Изчадието нададе вик на болка, много, безконечно дълъг, но не ме пусна. Задърпах с челюсти, побит на петите си, и нещо се откъсна. Така внезапно отхвърчах назад, че си ударих главата в пода. Лицето и гърдите ми бяха облени в синя кръв — стичаше се по брадичката ми, капеше от лактите. Валях се като пияна маймуна, не можех да се изправя. После, дни по-късно, разбрах, че аз съм бил онзи, който така ужасно скърца със зъби. По чиста случайност ръцете ми напипаха една от пушките. Заредих я слепешката, очите ми блуждаеха. Изстрелите пробиха вратата. Патроните отвориха кръгли дупки. Кремави стърготини се разхвърчаха във всички посоки. Изчадията виеха като недоволна глутница. Вратата стана на решето. Бяха се омели, но аз не спирах да стрелям. Бурята отшумяваше. Когато пукна зората, ръмеше кротък, едва осезаем дъждец. Чак като се развидели почувствах, че устата ми е изтръпнала, напрегната и пълна. Изплюх половин пръст и къс ципа, по-едър от бразилска пеперуда.

Последната мълния ми донесе просветление. Бях сам срещу хиляди безименни чудовища. Но те не ми бяха врагове, тъй както земните трусове не са врагове на сградите, тях просто ги има.

Моят единствен враг всъщност си имаше име и то бе Батис, Батис Каф. Фарът, фарът, фарът.