Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 26

— Марш, марш оттук — изкрясках и махнах с ръка, както се пъди просяк от скъп ресторант.

Не си тръгна. За миг зае отбранителна поза, но не се отказа.

— Марш оттук, повлекане, къш — взех да го нагрубявам и с твърда стъпка се насочих към него. Батис заотстъпва бавно, без да ми обръща гръб. За него не бях човек. Бях никой, само някаква пречка пред патроните. Разбра, че няма да стане така. Завъртя се на пета и най-равнодушно си отиде.

— Един ден ще си платите! За всичко ще си платите, Каф! — заканих му се, преди да изчезне в гората. Дори не си даде труда да ми отговори.

Сега вече бях сигурен, че нападат само през нощта. Наистина, Батис бе излязъл въоръжен, но вероятно за да се пази от мен, не от чудовищата. В противен случай нямаше да се шляе тъй безгрижно из острова. За беда бе твърде късно да извлека полза от този извод. Страхувах се първата ми почивка да не се превърне в мой последен сън. Откъде да знам ще се събудя ли привечер? Откъде да знам дали краткият отдих няма да премине в пагубна несвяст? Колкото се боях от чудовищата, толкова ме ужасяваше и перспективата да се окажа беззащитен. И въпреки това през деня на няколко пъти ме налягаше немощ. Не че заспивах. Връхлиташе ме някаква наркотична сънливост. Бях по-близо до делириум тременс, отколкото до нормално заспиване. Пред мен, на самия предел на съзнанието ми, се утаи странна смесица от безсмислени видения, спомени, миражи и халюцинации. Зърнах част от амстердамското или дъблинското пристанище, знам ли. Катранени петна се носеха по повърхността на водата, която се плискаше в дървените пилони с кух звук. Зърнах себе си в островната къща. Демон в човешки облик спеше в леглото ми. Протегнах ръка и почти можех да го докосна. Будех се или нещо подобно. Не ми се умира, не ми се умира. Какво ще ми сторят, какво ще ми сторят?

* * *

Трето нощно бдение. Колко може да живее човек без сън? Както бе предрекъл Батис, заваля като из ведро. Гърмеше и святкаше. Долният пласт облаци се кълбеше ниско над земята. Над него като езера се разливаха бели експлозии, блясваха и угасваха като влажни клечки кибрит. Гръмотевиците се стоварваха с трясъка на чук по сервиз от хиляди чинии. През процепите над амбразурите виждах кипналата морска шир. На нощния хоризонт, озарен от мощни залпове, сякаш крайцери водеха морски битки. Мълниите пронизваха небето ту тук, ту там в крехки отвесни полети.

После дъждът се превърна в непрозрачна завеса. Видимостта навън се сви до броени метри, сетне сантиметри. Водата отскачаше от каменния покрив. Улуците я откарваха до ъглите, откъдето се изливаше в шумни водопади. Не разбрах кога бяха дошли. Изневиделица десетки юмруци неистово забарабаниха по вратата. Така се затресе, че барикадата от сандъци, които я подпираха, се срина. Аз също. Паднах на колене. Някаква зла магия ме затегли към отчаяние и капитулация. Земетръсът, разлюлял вратата, превиваше и моята воля за борба.

Целият ужас на света се беше съсредоточил в изпадналата в гърчове входна врата. Намирах се отвъд поражението и лудостта, но още не бях стигнал отвъд примирението и апатията, само затова не можах да посрещна спокойно съдбата си. Не чувах гласовете на чудовищата. Само напора на дъжда и на ударите; ударите, които думкаха един връз друг. По страните ми рукнаха дребни сълзици, захапах свития си пестник и осъзнах: никога никакво провидение не ще ме измъкне от острова. Вратата взе да поддава. Подскачаше като дафинов лист в тенджера, всеки момент щеше да се пръсне на трески. Седях вцепенен, хипнотизиран, неспособен да откъсна очи от нея. И точно в този последен час се случи чудо, но наопаки.