Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 23

Стъмни се. Фарът светна. Проклех Батис, Батис Каф, име навеки венчано за безчестието. Не ме интересуваше дали е луд. Важното бе, че е знаел за съществуването на чудовищата, а ме беше оставил да тъна в неведение. Мразех го с ожесточението на безсилните. Остана ми време да направя малки амбразури на прозорците, закръглени отверстия, които позволяваха да се промуши цевта. А над амбразурите — дълги тесни процепи за наблюдение. Така можех да държа под око обстановката, без да отварям капаците. Само че нищо не се случваше. Никакво движение, никакъв подозрителен шум. От прозореца с изглед към морето наблюдавах брега. Океанът беше спокоен и прибоят по-скоро милваше пясъка, отколкото да го бие… Завладя ме странно нетърпение. Като ще идват, да идват. Копнеех да видя как стотици чудовища нападат къщата. Да стрелям по тях, да ги изтребя едно след друго. Всичко щеше да е за предпочитане пред това изнервящо очакване. Джобовете на палтото ми се пукаха по шевовете от патрони. Тяхната тежест ме успокояваше и окуражаваше. Патрони с меден цвят в левия джоб, патрони в десния, патрони в джобовете на гърдите. Между зъбите ми патрони. Стисках пушката тъй конвулсивно, че вените на ръцете ми се откроиха като сини реки. В пояса, който си бях сложил над палтото, бях затъкнал нож и брадва.

И те дойдоха, естествено.

Първо към брега се зададоха няколко глави. Малки подвижни шамандури, които пореха водата като перки на акула. Да са били десет, двайсет, не знам, скоро станаха цяла орда. Щом стъпеха на земята, се превръщаха във влечуги. Мократа им кожа напомняше лъсната с мазнина кована стомана. Тътрузеха се ничком няколко метра, после се изправяха като съвършени двуноги. Но напредваха с леко приведен торс, като срещу силен вятър. Проумях дъждовния плясък от предната нощ. Патравите им крака не можеха да преодолеят съпротивата на несвойствената среда. Стъпките им оставяха следи като в пресен сняг в пясъка и по облите камъчета на плажа. В гърлата им клокочеше заговорнически ропот. Хайде, стига толкова. Отворих прозореца, метнах една главня, която възпламени петрола, дървата и купищата книги, и затворих. Стрелях през амбразурата без определена мишена. Съществата се разпръснаха с подскоци — нашествие на скакалци от преизподнята — и заграчиха озверено. Настана хаос. Виждах само пламъците, в началото много високи, и моментното отстъпление на изчадията, телата им, които лудуваха и танцуваха като на вещерски събор. И аз крещях. А те подрипваха, приклякваха, събираха се и се разбягваха, напираха към прозорците и се отдръпваха. Чудовища, чудовища, чудовища. Тук, там, навсякъде. Притичвах от един прозорец към друг. Провирах пушката, стрелях напосоки веднъж, два, три, четири пъти, зареждах, ругаех като варварин срещу Рим, стрелях и отново зареждах, и така с часове, или може би няколко кратки минути, нямам представа.