Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 22

Подсилих защитните си съоръжения с купчини от дърва и книги. Пламъкът на хартията е по-нетраен, но по-ярък. Може би тъкмо чрез него ще им взема страха. Сбогом, Шатобриан! Сбогом, Гьоте, сбогом, Аристотел, Рилке и Стивънсън. Сбогом, Маркс, Лафорг и Сен Симон! Сбогом, Милтън, Волтер, Русо, Гонгора и Сервантес. Скъпи приятели, тача ви, но възхитата учи на едно, а неволята — на друго; нужни сте ми поновому. Усмихнах се за пръв път от началото на драмата, понеже докато стъкмявах купчините, поливах ги с петрол и с вадички гориво ги съединявах в обща клада, докато извършвах тези операции, си дадох сметка, че един-едничък живот, моят, струва повече от събраните съчинения на всички гении, философи и литератори на света.

Вратата оставих за накрая. Ако разкопаех пред прага и затъкнех и там колове, щях да си създам допълнителен проблем — сам да си затворя пътя. Затова първо се заех да измайсторя дървена плоскост, която щях да прехвърлям като мост над дупката. Ала вече не издържах, бях стигнал до края на силите си. Бях изровил ями под всички прозорци, бях събрал откършени клони, бях ги издялкал и ги бях побил. На втората, по-отдалечена защитна линия бях струпал дърва и книги и ги бях съединил с петролна пътечка. Слънцето се снижаваше. Разумът ми често ме е подвеждал, но инстинктът — никога, та по някаква атавистична причина знаех: смрачи ли се, удря часът на хищниците. „Събуди се, събуди се — заповтарях си на глас, — не заспивай.“ И тъй като водата беше кът, си наквасих лицето със студен джин.

Последва някакво безвремие. Дълго време нищо не се случи, така че можах да се погрижа за мехурите, избили по дланите ми след бъркането в жаравата, както и за издрания си от ноктите на убийците врат. Ямата пред вратата не бе довършена. Това ми беше най-малката грижа. Със сандъците от багажа вдигнах солидна барикада. Спомените ме отнесоха към Ирландия и бунтовете, които превръщаха паветата в знамена. В този момент бях готов да заменя чудовищата за всички агенти на кралството — ни повече, ни по-малко.

Вече споменах, че за малко да си ида мърцина заради писмото от моите някогашни ръководители. Това е едната гледна точка. Заради него не бях отворил двете последни каси. Захванах се с тях сега, главно защото се боях, че ако се отпусна, силите ще ме напуснат. Убеден съм, че никой никога и никъде не е изпитвал подобна радост пред някакъв си дървен сандък. Вдигнах капака, разкъсах амбалажа и вътре, защитени със слама, открих две пушки ремингтон. Втората каса съдържаше две хиляди патрона. Паднах на колене и заплаках като невръстно дете. Бе повече от ясно — подарък от капитана. По време на пътуването бяхме обменяли мнения и той знаеше, че ненавиждам военните и военщината. „Те са необходимо зло“ — рече веднъж. „Най-лошото на военните е, че са като децата — отвърнах, — и цялата полза от войните им се свежда до едно: да имат какво да разправят.“ Често бяхме беседвали привечер, та не се е съмнявал, че ако ми предложи огнестрелно оръжие, ще му откажа. Затуй много дискретно в последния момент е добавил двете сандъчета към моите провизии. Де да имах отнейде петдесет души като капитана, ми хрумна тогава, щях да основа една нова страна, едно отворено отечество и щях да го кръстя Надежда.