Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 20

Продължиха да се навъртат отвън. Отчаяно се мъчех да измисля какво да сторя и затърсих оръжие. Брадвата, брадвата, брадвата — ме насочваше моят мозък. Но не я виждах, нямах време да я търся, та се задоволих с една лопата. Сега чудовищата дружно думкаха по единия от прозорците. Черчевето играеше, но резето удържаше. Не се ръководеха от никаква специална тактика, удряха без ред и без мисъл. В подобни условия дори не можех да се защитавам, а само да очаквам неизвестното. Сетих се за ръката в котешката вратичка. Продължаваше да е там. Гледката ме докара до ръба на нервния срив. С цялото насъбрано напрежение и с ярост, на каквато не вярвах, че съм способен, се впуснах срещу отвратителния израстък. Първо замахнах с дръжката на лопатата като с палка, после заблъсках с острието, за да го срежа, но нещото не се отказваше. Накрая явно му разкъсах някоя вена, защото шурна обилна кръв и ръката се изтегли с бързината на гущер.

Осакатеното чудовище надаваше жалостив хленч. Другарите му също заплакаха. Блъскането по прозореца спря. После настана тишина. Най-ужасната, която някога бях чувал. Знаех, сигурен бях, че са наблизо. И ненадейно заскимтяха в хор. Мяучеха като котенца, които викат майка си. Едно накъсано, нежно, трогателно, беззащитно мяукане. Сякаш ме подканяха — излез, излез, стана недоразумение, не ти желаем злото. Но не ги вълнуваше дали им вярвам, по този начин само подхранваха ужаса ми. Контрастът между гласовете и намеренията им не можеше да бъде по-зловещ. Тъй както зовяха томително, не спираха да налитат ту срещу вратата, ту срещу залостените прозорци. „Не ги слушай, за Бога, не ги слушай“ — си повтарях. Подпрях вратата със сандъци. Хвърлих още дърва в огъня, в случай че им хрумне да проникнат през комина. Гледах тревожно тавана. Покривът беше от каменни плочи. Ако речаха, можеха да ги раздигнат и да се вмъкнат и оттам. Но те не сториха нито едното, нито другото. През цялата нощ светлината на фара монотонно се процеждаше през процепите на къщата при всяка своя обиколка. Тънки дълги лъчи, които идваха и си отиваха с точността на часовников механизъм. През цялата нощ изчадията нападаха ту прозорците, ту вратата и при всяко нападение ми се струваше, че някой подстъп ще поддаде. След това се възцари дълго мълчание.

Фарът угасна. Крайно предпазливо отворих един прозорец. Нямаше ги. На хоризонта се стелеше нежна теменужено-оранжева ивица. Строполих се на пода като чувал, все още вкопчен в лопатата. В мен се бореха няколко нови и непознати чувства. Скоро над водите заплава невзрачното Слънце. Обикновена свещ в тъмнината щеше да топли повече от тая забулена в облаци малка звезда. И все пак беше Слънцето. По тези ширини на Южното полукълбо летните нощи траят изключително кратко. Несъмнено току-що бе превалила най-кратката нощ в моя живот. Но усещането беше като за най-дългата.