Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 50

Другите момчета подеха думите му и заскандираха:

— Помириши си ръцете! Помириши си ръцете!

Направи го, макар да се беше сетила какво означават думите, че няма да си личи на косата й. Тя изписка пронизително, а момчетата задюдюкаха още по-силно.

Обърна се и разревана хукна към къщи. Там извади вода от кладенеца, напълни един леген в банята и се съблече. После си насапуниса косата и започна да я търка яростно, като забиваше нокти в кожата на главата си и стенеше от погнуса. Изплакна се и отново се насапуниса. На няколко пъти едва не повърна. Продължи да хленчи и да трепери, жулейки с гъба лицето и врата си, докато не станаха яркочервени. Това за нищо на света нямаше да се случи, ако Тарик беше с нея, мина й през ума, докато се преобличаше. Хадим не би посмял. Нямаше да се случи, разбира се, и ако мами беше дошла да я вземе. Понякога Лайла се чудеше защо изобщо си беше направила труда да я роди. Вече беше убедена, че жените не бива да раждат повече, ако са дали цялата си любов на децата, които вече имат. Не беше честно. Обзе я гняв. Отиде в стаята си и се тръшна на леглото. Когато гневът й попремина, стана и почука на вратата на мами. Като по-малка седеше с часове пред тази врата. Потропваше по нея и шептеше безспир „Мами, мами“ — като вълшебен напев, който да развали магията. Но майка й никога не отваряше вратата. Не я отвори и сега. Лайла завъртя топката и влезе.

Понякога мами имаше добри дни. Скачаше от леглото със светнали очи, а увисналата й долна устна се разтегляше в усмивка. Тогава тя се изкъпваше, обличаше си чисти дрехи и намазваше миглите си с туш. Даваше на Лайла да реши косата й, което тя много обичаше, и си слагаше обеци. Двете пазаруваха в Мандаи Базар. Лайла я караше да играят на „Змии и стълби“. Купуваха си черен шоколад, едно от малкото неща, които и двете обичаха. Най-любимият й час от добрите дни на мами беше, когато баби се прибираше вкъщи, а те вдигаха очи от дъската, на която режеха шоколада, и се ухилваха насреща му с боядисани в кафяво зъби. Тогава през стаята преминаваше полъх на щастие и за миг Лайла съзираше нежността и романтиката, свързвали родителите й, когато тази къща е била пълна, шумна и весела.

Понякога, когато беше добре, мами печеше сладкиши и канеше съседките на чай. Лайла облизваше купите, а мами подреждаше чашите, салфетките и хубавите чинии. После Лайла заемаше мястото си на масата в дневната и се опитваше да се намеси в шумния разговор на жените, които пиеха чай и хвалеха сладкишите. Макар да нямаше какво толкова да каже, Лайла обичаше да седи и да слуша, защото на тези събирания получаваше рядко удоволствие — можеше да чуе мами да говори нежно за баби:

— Какъв чудесен учител беше само — казваше тя. — Учениците толкова го обичаха. И не само защото не ги биеше с показалката като другите учители. Те го уважаваха, защото и той ги уважаваше. Беше прекрасен.

Мами обичаше да разказва как му е направила предложение.

— Бях на шестнайсет, а той на деветнайсет. Живеехме в съседни къщи в Панджшир. Ох, колко бях влюбена в него! Като малка прескачах дувара между нашите къщи и двамата си играехме в овощната градина на баща му. Хаким все се страхуваше, че ще ни хванат и татко ще го погне. Все повтаряше: „Баща ти ще ме напердаши.“ Още тогава беше толкова предпазлив, толкова сериозен. А после един ден му казах, да, направо му казах: „Братовчеде, какво ще стане? Ще ми поискаш ли ръката, или ще ме караш аз да пращам нашите за хастегари?“ Точно така му го казах. Трябваше да видите физиономията му!