Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 4

Докато разказваше историята, Мариам седеше в скута й и си представяше как майка й облича сватбените одежди. Представяше си как, покачена на коня, се усмихва свенливо под воала, облечена в зелена рокля, а дланите й са боядисани в червено с къна, косата й е посипана със сребърен прах, а плитките са слепени с мъзга. Чуваше музикантите, които свиреха на най и биеха тъпани. Виждаше децата от улицата, които тичаха след процесията и надаваха весели крясъци.

Но седмица преди датата на сватбата един джин влязъл в тялото на нана. Нямаше нужда някой да го описва на Мариам. Беше го виждала с очите си много пъти — как нана се строполява и подбелва очи, тялото й се изопва и сковава, ръцете и краката й се тресат, сякаш нещо я души отвътре, а пяната в ъглите на устата й понякога порозовява от кръв. А после сънливостта, плашещата обърканост, несвързаният брътвеж.

Когато новината стигнала до Шинданд, семейството на продавача на папагали отменило сватбата.

— Уплашиха се — заявяваше нана.

Булчинската рокля останала необлечена. След този случай нямало повече кандидати.

Джалил и двама от синовете му, Фархад и Мухсин, построили на сечището малката колиба, в която Мариам щеше да прекара първите петнайсет години от живота си. Вдигнали я от непечени тухли и я измазали с кал и слама. В нея имаше две легла, дървена маса, два стола с прави облегалки, прозорец и заковани по стените полици, на които нана държеше глинени гърнета и любимия си китайски сервиз за чай. Джалил сложил нова чугунена печка за зимата и натрупал цепеници зад колибата. Отвън направил пещ за хляб и ограден с плет курник. Купил няколко кози и овце и им сковал ясла. Накарал Фархад и Мухсин да изкопаят дълбока дупка на стотина метра извън опасаната от плачещи върби поляна, където направил клозет.

Джалил можел да наеме работници да построят колибата, каза нана, но не го сторил.

— Мисли, че така си е изкупил греховете.

Според разказа на нана за раждането на Мариам никой не дошъл да й помогне. Това се случило в един влажен облачен ден през пролетта на 1959 година, двайсет и шестата година на безметежното четирийсетгодишно управление на Захир шах. Джалил не си направил труда да повика лекар или поне акушерка, макар да знаел, че докато ражда, джинът може да влезе в тялото й и да предизвика един от нейните пристъпи. Тя лежала сам-сама на пода на колибата с нож до себе си, обляна в пот.

— Когато болката се усили, захапах една възглавница и започнах да крещя, докато не прегракнах. Но въпреки това никой не дойде да ми избърше лицето или да ми даде глътка вода. А ти, Мариам джо, ти никак не бързаше. Накара ме да лежа на този студен корав под близо два дни. Нито ядях, нито спях, а само напъвах и се молех да излезеш.

— Съжалявам, нана.

— Сама прерязах връвта, която ни свързваше. Затова си бях приготвила ножа.

— Съжалявам.

На това място нана винаги се усмихваше печално, дали в знак на обвинение или неохотно опрощение, Мариам не можеше да определи. Не й хрумваше да размишлява колко несправедливо е да се оправдава за собственото си трудно раждане.