Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 2

Мариам наистина не си спомняше този момент. И макар че щеше да прекара първите петнайсет години от живота си недалеч от Херат, никога нямаше да зърне това прочуто дърво. Никога нямаше да види отблизо красивите минарета, никога нямаше да откъсне плод от градините на Херат или да се разходи из житните поля. Но когато Джалил й говореше така, Мариам го слушаше очарована. И преливаше от гордост, че има баща, който знае толкова интересни неща.

— Какви опашати лъжи! — казваше нана, след като Джалил си тръгнеше. — Богаташът ти разправя опашати лъжи. Никога не те е водил при никакво дърво. Недей да му позволяваш да ти замайва главата. Той ни предаде, твоят любим баща. Пропъди ни. Изхвърли ни от голямата си богаташка къща като едни нищожества. Без да му мигне окото.

Мариам слушаше покорно. Никога не посмя да каже на нана колко мрази да чува тия хули за Джалил. Истината бе, че край него тя изобщо не се чувстваше харами. За час-два всеки четвъртък, когато Джалил идваше да я види, усмихнат и ласкав, носещ подаръци, тя чувстваше, че заслужава цялата красота и изобилие, които животът може да даде някому. И заради това Мариам обичаше Джалил.

Нищо че се налагаше да го дели с други.

Джалил имаше три жени и девет деца, девет законни деца, които Мариам не познаваше. Той беше един от най-заможните хора в Херат. Беше собственик на кино, което Мариам никога не беше виждала, но го накара да й го опише и знаеше, че фасадата е облицована със сини и кафеникави теракотени плочки, че на балкона има места за специални хора и декоративна решетка на тавана. През летящите врати се влизало в просторно фоайе, където в стъклени витрини били изложени плакати на индийски филми. Всеки вторник, каза веднъж Джалил, там раздавали безплатно сладолед на децата. Като го чу, нана се усмихна сдържано, изчака той да си тръгне, а после се изсмя презрително и каза:

— Децата на чуждите хора получават сладолед. А ти какво получаваш, Мариам? Приказки за сладолед.

Освен киното Джалил имаше и земи в Карох, земи във Фарах, три магазина за килими, един за дрехи и черен буик роудмастър, произведен през 1956 година. Беше измежду най-влиятелните мъже в Херат, приятел на кмета и на губернатора на провинцията. Имаше си готвачка, шофьор и три слугини.

Навремето нана била една от слугините му. Докато коремът й не започнал да расте. Когато това се случило, разказваше тя, семейството на Джалил било втрещено. Роднините на жените му се заклели, че кръв ще се лее.

Съпругите настояли веднага да я прогони. Собственият й баща, скромен каменоделец от близкото село Гул Даман, потънал в земята от срам и се отрекъл от нея. Събрал си багажа, качил се на автобус за Иран и не се чул, ни видял повече.

— Понякога ми се иска — каза нана една сутрин, докато хранеше кокошките пред колибата — баща ми да беше имал куража да наточи един нож и да извърши онова, което е най-достойно. Сигурно щеше да е по-добре за мен. — Тя хвърли още една шепа просо, замълча за миг и погледна Мариам. — И за теб може би. Щеше да ти спести болката от това да знаеш каква си. Но баща ми беше страхливец. Не събра кураж да го направи.