Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 177

Лайла се обръща и тръгва по същия коридор, където преди две години с Мариам бяха поверили Азиза на Заман. Лайла все още си спомня как трябваше да отлепва пръстите на детето от китката си. Помни как тичаше по коридора, едва сдържайки давещите я вопли, как Мариам викаше след нея, а Азиза пищеше, изпаднала в паника. По стените на коридора са закачени плакати с динозаври и анимационни герои, снимки на статуите на Буда и рисунки на сирачетата. Повечето рисунки изобразяват танкове, които мачкат колиби, мъже, размахващи заплашително автомати, палатки в бежански лагер, сцени от джихада.

Лайла завива зад ъгъла и вижда децата, които я чакат пред класната стая. Посрещат я шалчетата им, обръснатите им глави с малки прилепнали шапки, слабите им телца, красотата на техните опърпани фигурки.

Децата я зърват и се втурват към нея. Тичат през глава и я наобикалят. Настъпва суматоха от кресливи поздрави, възгласи, писукане, галене, вкопчване, дърпане, боричкане, за да се окажат в прегръдките й. Има протегнати ръчички и молби за внимание. Някои я наричат мами, но Лайла не ги поправя.

Тази сутрин не успява бързо да успокои децата, да ги накара да застанат в редица и да ги заведе в класната стая.

Тарик и Заман бяха направили тази класна стая, като бутнаха стената между две помещения. Подът е все още много изровен, липсват плочки. Временно е покрит с плътна мушама, но Тарик е обещал скоро да сложи нови плочки и килим.

Над вратата на класната стая е закована квадратна дъска, която Заман сам е рендосал и боядисал в сияйно бяло и е написал с четка четири стиха — неговият детски отговор на онези, които мърморят, че обещаните на Афганистан пари не идват, че възстановяването върви твърде бавно, че има корупция, че талибаните вече се прегрупират и ще се върнат в пълния смисъл на думата, че светът пак ще забрави Афганистан. Стиховете са от любимите му газели на Хафез:

Йосиф ще се върне в Ханаан, не скърби, бордеите ще станат градини с рози, не скърби. И ако потопът дойде да погълне всичко живо, Ной ще те води в окото на бурята, не скърби.

Лайла минава под стиховете и влиза в класната стая. Децата сядат по местата си, разлистват шумно тетрадки и бъбрят. Азиза си приказва с момиченце от съседната редица. Хартиен самолет влита в стаята и описва дъга. Някой го хвърля обратно навън.

— Отворете учебниците по фарси, деца — казва Лайла и оставя своите книги на катедрата.

Докато трае шумоленето от разлиствани страници, Лайла отива до прозореца. Вън момчетата на игрището чакат реда си да упражняват свободен удар. Утринното слънце се изкачва бавно над планините. То блести по металния обръч на баскетболния кош, в синджирите на люлките, в провесената на врата на Заман свирка и в новите му здрави очила. Лайла поставя длани върху топлото стъкло на прозореца, затваря очи и оставя слънчевата светлина да огрее бузите, клепачите, челото й.