Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 142

— Пълни скицници с тия чудати птици — каза Тарик. — И десетки маслени картини — как газят през лагуни, как бродят през блата. И, най-лошото, как летят към залези.

— Фламинго — рече Лайла. Гледаше го как седи на пода, облегнат на стената и свил в коляното здравия си крак. Изпита огромно желание пак да го докосне, както преди малко пред портата, когато се втурна към него. Чувстваше се неловко, като се сетеше как обви ръце около врата му и се разплака на гърдите му, как безброй пъти изрече задавено името му. Питаше се дали не бе реагирала много нетърпеливо, много отчаяно. Може би. Но не се сдържа. И сега копнееше да го докосне и отново да се увери, че той наистина е тук, а не е сън или привидение.

— Действително — каза той. — Фламинго.

Когато талибаните намерили картините, се възмутили от дългите голи крака на птиците и след като завързали краката на братовчеда и му разкървавили петите, го накарали да избира — да унищожи картините или да приведе фламингото в приличен вид. И човекът грабнал четката и нарисувал панталони на абсолютно всички птици.

— Туй то, ислямско фламинго — каза Тарик. Досмеша я, но се сдържа. Срамуваше се от пожълтелите си зъби и дупката отпред. Срамуваше се от повехналия си вид и подутата устна. Поне да бе могла да си измие лицето и да се среши.

— Но той, братовчедът, ще се смее последен — каза Тарик. — Нарисувал панталоните с водни бои. Когато талибаните си идат, той просто ще ги отмие. — Засмя се. Лайла забеляза, че и на него му липсва зъб, и сведе поглед към ръцете си. — Действително.

Носеше пакол, туристически обувки и напъхан в панталоните черен вълнен пуловер. Усмихваше се вяло, кимаше бавно. Лайла не си спомняше да е изричал преди думата „действително“ и да е правел този замислен жест — пръстите, събрани на колибка в скута му, кимането. И то беше ново. Думи и жестове на възрастен човек. Но защо се учудваше? Та той беше вече зрял двайсет и пет годишен мъж с премерени движения и вяла усмивка. Висок, с брада, по-строен, отколкото в сънищата й, но със силни ръце, заякнали от работа, и изпъкнали жили. Лицето му беше все така слабо и красиво, но вече не толкова светло; челото му беше обветрено и загоряло от слънцето като врата му, чело на пътник в края на изнурително бродене. Беше си килнал пакола към тила и тя видя, че косата му е започнала да оредява. Лешниковият цвят на очите му бе по-блед и мътен, отколкото си го спомняше, или това се дължеше на светлината.

Лайла си спомни майка му, премерените й движения, мъдрата й усмивка, бледоморавата перука. И баща му с примижалите очи и тънкото чувство за хумор. По-рано, още пред вратата тя му бе разказала през сълзи какво е научила за него и родителите му, а той беше поклатил глава. Сега го попита как са родителите му. Но се разкая, когато Тарик наведе очи и каза с нажален глас:

— Починаха.

— Толкова ми е мъчно за тях.

— Ееех, да. И на мен. Ето. — Той измъкна едно пакетче от джоба си и й го подаде. — Поздрави от Альона.