Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 140

Той носеше униформа — тъмночервен костюм от полиестер, бяла риза, папийонка и нахлупена ниско на челото му шапка с козирка. В тези дрехи изглеждаше преобразен — уязвим, скован, объркан и почти безобиден. Като човек, приел без капка съпротива униженията, които участта му е отредила, едновременно жалък и симпатичен със своята смиреност.

Отидоха с автобус до Титаник Сити и влязоха в коритото на реката, пълно със сергии. Докато слизаха по стълбите, видяха мъртво тяло с боси крака да се полюлява от един кран близо до моста. Ушите бяха отрязани, а главата — увиснала на една страна. Долу те се сляха с тълпата купувачи, сарафи и служители от благотворителни организации с отегчени погледи, амбулантни търговци на цигари, забулени жени, които завираха в лицата на хората фалшиви рецепти за антибиотици и просеха пари да си ги купят. Из Титаник Сити патрулираха талибани с палки, дъвчеха насвар и следяха за шумен смях, за незабулено лице.

Залмай си избра гумена баскетболна топка в жълто и синьо от будка за играчки, сгушена между сергия за кожени якета и масичка с изкуствени цветя.

— Избери си нещо — рече Рашид на Азиза.

Детето взе да се колебае и се вцепени от объркване.

— Побързай. До час трябва да съм на работа.

Азиза си избра машинка за дъвки — мушваш една и съща монета под пластмасовата сфера, излиза дъвка, а монетата се връща през процепа.

Когато продавачът му каза цената, Рашид изумено повдигна вежди. Последва пазарлък, докато накрая Рашид каза троснато на Азиза, сякаш тя се беше пазарила с него:

— Върни я. Не мога да си позволя и двете неща.

На връщане, колкото повече наближаваха сиропиталището, толкова повече се изпаряваше престорената бодрост на Азиза. Тя престана да размахва ръце. Лицето й помръкна. Така ставаше всеки път. Сега беше ред на Лайла да подхване бърборенето, да се смее нервно, да запълва унилата тишина с измъчени безсмислени шеги. Мариам се стараеше да й приглася.

По-късно, след като Рашид ги остави и взе автобус към хотел, Лайла си спомни как Азиза им помаха за довиждане и се затътри покрай стената в задния двор на сиропиталището. Помисли си за заекването й и какво беше разказала за разломите и мощните сблъсъци дълбоко под земята и как понякога ние на повърхността усещаме леко треперене.

— Махай се, ей, ти! — извика Залмай.

— Шшшт. На кого викаш? — попита го Мариам.

— Там. На оня човек — посочи детето.

Лайла проследи пръстчето му. Пред къщата им наистина имаше един мъж, облегнат на портата със скръстени ръце. Той ги отпусна и накуцвайки, тръгна към тях.

Лайла се закова на мястото си. Коленете й омекнаха. Буцата в гърлото спря надигналия се вик. Изведнъж почувства нужда да хване ръката на Мариам, рамото, китката й, нещо, каквото и да е, на което да се опре. Но не го направи. Не посмя. Не смееше да раздвижи и мускулче. Не смееше да диша или дори да мигне от страх, че той е трептящ в далечината мираж, крехка илюзия, която ще изчезне от най-малкото помръдване. Лайла стоеше съвършено неподвижна и гледаше към Тарик, докато гърдите й вече не издържаха без въздух, а очите й без мигване. След като си пое дъх и затвори и отвори очи, той като по чудо все още стоеше там. Тарик стоеше там.