Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 139

Лицето на Азиза светна.

— Не си глупава, хала Мариам. Кака Заман казва, че понякога движението на скалите е на дълбоко, много на дълбоко и там долу е бурно и страшно, но на повърхността ние усещаме леко треперене. Само лек земетръс.

Предишния път бяха кислородните атоми в атмосферата, на които се дължал синият цвят на небето. „Ако Земята нямаше атмосфера — беше казала Азиза задъхано, — небето нямаше да е синьо. То щеше да е непрогледно черно море, а слънцето — голяма ярка звезда в мрака.“

— Този път Азиза ще си дойде ли с нас вкъщи? — попита Залмай.

— Скоро, миличък — каза Лайла. — Скоро.

Лайла го гледаше как тръгна през поляната с походката на баща си — леко приведен, с изкривени навън пети. Залмай отиде до люлката, залюля празната седалка, а после седна на цимента и започна да къса покарали през една пукнатина бурени.

„Водата се изпарява от листата, мами, знаеш ли, както от прането, простряно на въже. И това насочва потока на водата нагоре по дървото. От почвата през корените, после нагоре по ствола, през клоните и в листата. Нарича се транспирация.“

Много пъти Лайла се беше чудила какво биха направили талибаните с кака Заман заради тайните уроци, ако го разкриеха.

По време на посещенията Азиза почти не спираше да говори. Запълваше всички паузи с въодушевени речи, произнесени с висок писклив глас. Отклоняваше се от темите, а ръцете й жестикулираха възбудено и политаха нагоре с несвойствена за нея нервност. Смехът й беше различен. Всъщност не беше точно смях, а по-скоро резки извивки на гласа, които според Лайла бяха с цел да си вдъхне увереност.

Имаше и други промени. Лайла забелязваше калта под ноктите й, а Азиза забелязваше погледа й и пъхваше ръце под стола. Ако край тях заплачеше дете и сополите му увиснеха, ако минеше голишарче с мръсна сплъстена коса, миглите на Азиза започваха да пърхат и тя веднага обясняваше и оправдаваше гледката. Приличаше на стопанка, объркана пред гостите си от безпорядъка в дома си, от мръсните си занемарени деца.

Ако я питаха как се справя, тя даваше пестеливи, но бодри отговори.

„Всичко е наред, хала. Много съм добре.“

Децата тормозят ли я?

„Не, не ме т-т-тормозят, мами. Всички са мили.“

Храни ли се? Спи ли добре?

„Ям. И спя. Да. Снощи ядохме агнешко. Или може би миналата седмица.“

Когато Азиза говореше така, Лайла съзираше у нея нещо от Мариам.

Беше започнала да заеква. Първа го забеляза Мариам. Заекването беше слабо, но доловимо и се усещаше най-вече при думи, започващи с „т“. Лайла се допита до Заман, а той сбърчи вежди и каза:

— Мислех, че заеква от малка.

Този петъчен следобед той пусна Азиза за кратка разходка. Срещнаха се с Рашид, който ги чакаше на автобусната спирка. Щом зърна баща си, Залмай нададе възторжен писък и се отскубна нетърпеливо от ръката на майка си. Азиза поздрави Рашид сковано, но не враждебно.

Рашид каза, че трябва да побързат, защото остават два часа до смяната му. Беше му първата седмица като портиер в „Интерконтинентал“. Шест дни в седмицата от обед до осем вечерта той отваряше врати на коли, носеше багаж, забърсваше някое и друго мокро петно. Понякога в края на деня готвачът от ресторанта му даваше за вкъщи остатъци от храна с условието да е дискретен — залоени кюфтета; пържени пилешки крилца с втвърдена панировка; изсъхнали тарталети; лепкав варен ориз. Рашид беше обещал на Лайла, че щом посъбере пари, Азиза ще се прибере вкъщи.