Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 137

— Не съм вече млад — казваше. — Не че те е грижа. Ако зависеше от теб, щеше да ме вкараш в гроба. Но не зависи, Лайла. Не можеш да правиш каквото си искаш.

Разделяха се на две пресечки от сиропиталището и той никога не им отпускаше повече от петнайсет минути.

— Минута закъснение — казваше, — и тръгвам. Не се шегувам.

Лайла трябваше да го моли горещо, за да удължи с някоя и друга минута времето с Азиза. Да го моли заради себе си и Мариам, която беше сломена от отсъствието на детето, макар както винаги да страдаше безмълвно и незабележимо. Да го моли и заради Залмай, който всеки ден питаше за сестра си, беше раздразнителен и често плачеше безутешно.

Понякога на път за сиропиталището Рашид спираше и казваше, че го боли кракът. После се обръщаше и тръгваше обратно към къщи с големи твърди крачки, без изобщо да куца. Или цъкаше с език и охкаше:

— Ох, дробовете ми, Лайла. Може би утре, а? Утре ще съм по-добре или вдругиден. Ще видим.

Казваше го, без да си направи труда да се задъхва. Често, когато се обръщаше и тръгваше към къщи, мигом палеше цигара. А на Лайла не й оставаше друго, освен и тя да тръгне след него, безпомощна, трепереща от негодувание и безсилен гняв.

Един ден Рашид заяви, че повече няма да я придружава.

— Капнал съм от това обикаляне по улиците да търся работа.

— Тогава тръгвам сама — каза Лайла. — Не можеш да ме спреш, Рашид. Чуваш ли ме? Можеш да ме биеш колкото си искаш, но аз ще продължа да ходя там.

— Прави, каквото щеш. Но няма да можеш да минеш лесно покрай талибаните. Не казвай, че не съм те предупредил.

— Идвам с теб — каза Мариам. Лайла не даде и дума да се издума.

— Ти трябва да останеш вкъщи със Залмай. Ако ни спрат… Не искам той да види.

И така животът на Лайла се завъртя около това да измисля как да се види с Азиза. Половината пъти изобщо не стигаше до сиропиталището. Пресечеше ли улицата, талибаните веднага я спираха и започваха да я засипват с въпроси — Как ти е името? Къде си тръгнала? Защо си сама? Къде е твоят махрам, — а после я връщаха вкъщи. Ако имаше късмет, се отърваваше само с ругатни, ритник по задника или удар в гърба. Друг път отнасяше бой с палки и тояги, камшици, плесници, юмручни удари.

Веднъж един талибан я наби с антена за радио. Накрая я шибна за последно по тила и каза:

— Ако пак те видя, ще те бия, докато и майчиното ти мляко потече от костите ти.

Тогава Лайла се прибра вкъщи и легна по корем. Чувстваше се като глупаво жалко животно и охкаше, докато Мариам налагаше с влажни кърпи раздрания й гръб и насинените бедра. Но обикновено отказваше да се предаде. Преструваше се, че си отива вкъщи, а после свърваше в някоя пресечка. Имаше дни, когато я хващаха, разпитваха и ругаеха по два, три, дори четири пъти. После заплющяваха камшиците и антените и тя се потътряше към къщи окървавена, без да е успяла дори да зърне Азиза. Не след дълго започна да се навлича дори в жегата — два-три пуловера под бурката, за да е подплатена добре за боя.