Читать «Хелиополис» онлайн - страница 3

Капитанът акуратно прибра парите в джоба си и все тъй разтеглил устни в механична усмивка, продума с учтиво съжаление:

— А ако, моля, мастери не се върнат?

Ръката ме засърбя, обзе ме страстното желание да го фрасна по мутрата.

— Ако не се върнем, тръгвайте без нас — рече професорът.

Капитанът кимна, после преспокойно извади от чекмеджето хартия и писалка:

— Мастери нека, моля, подпишат, че ако мастери не се върнат до четирийсет и осем часа, капитан на „Южна звезда“ не носи виновност.

Не знаех — да ругая ли, да се смея ли. Оставаше само да се явим и пред нотариуса. И все пак той беше прав, този капитан на петдесетгодишната „Южна звезда“. Ние вършехме всичко на своя глава и сами трябваше да отговаряме за нейната цялост, макар че, откровено казано, едва ли някой би потърсил „виновност“ от този стар морски разбойник в случай на нещастие. С изключение на екипажа никой от нашия неспокоен свят не подозираше, че се намираме на борда на тази разхлопана „Южна звезда“. Взех писалката и нахвърлих:

„Заявявам, че доброволно отивам на остров Бахоа, където ще върша научни изследвания. В случай че заболея или загина, никой не носи отговорност за това, освен самия аз.

Пасифика, 10°26’ южна ширина и 120°33’ западна дължина.“

Сложих дата и се подписах:

„Александър Димов, физик, асистент във физико-математическия институт в университета на град Хонолулу“.

Чичо Том също прибави няколко реда. Капитанът внимателно прочете декларациите, сгъна листа и го прибра при доларите си. После каза:

— Аз чака мастери точно четирийсет и осем часа. Няма мърда от място и през цяло време слуша радио…

Това бе неочаквана любезност от негова страна. Какво ли още щеше да ни сервира?

— Но нека, моля, мастери знаят — продължи той, — че аз върна шхуна три мили назад, там, където ваш апарат мълчи. Матроси страхуват много от отровни лъчи на прокълнат остров.

Какво можех да сторя? Да протестирам? Да заплашвам? Обърнах се към професора. Но той, опрял чело на люка, съсредоточено гледаше навън. Познавах неговата избухливост, която прикриваше зад привидно желязно спокойствие.

— Добре — рекох, — точно четирийсет и осем часа. — И добавих за собствено успокоение: — Тогава ще получите и останалите пари.

Погледът ми попадна на белите листове върху бюрото и те ме накараха да направя онова, което две седмици вече не ми даваше покой. Почти без да мисля, седнах и надрасках само две изречения, две ругателни и, както ми се стори тогава, жестоки изречения, пъхнах листа в плик и бързо, преди да ме бе напуснала смелостта, изписах с едри букви адреса: „Моана Крисюфер, Университета, Хонолулу“. Казах:

— Ако не се върна до четирийсет и осем часа, пратете това писмо. Марките от вас.

Капитанът взе плика и със същата грижлива акуратност го пъхна при доларите и декларациите:

— О кей! — усмихна се той. — Марките от мен.

2. Антиберът „Томи“

„Южна звезда“ не дочака да се отдалечим и на сто метра, когато нейните мотори забумтяха и платната й се издуха от слабия вятър. Като запъшка с целия си разнебитен корпус, тя пое към северозапад. Не мръднах от мястото си, загледан в нея. И дори сърцето ми заби по-бързо: ще спре ли на обещаните три мили или ще продължи по-нататък?