Читать «Хелиополис» онлайн - страница 5

— Алек, момчето ми, не вярвам много в разума на човечеството, но щом като смяташ, че островът е благословен, нека бъде благословен и за нас.

— Амин! — пропях аз.

Той тихичко се засмя със своя покоряващ бас.

Загледан в синьото небе, отново и за кой ли път вече аз прехвърлях в главата си поредицата от нещастни опити да се проникне на острова. Колко експедиции се бяха провалили, колко смели хора бяха загинали! И всички — далеч от бреговете му, спрени, изгорени от мощния радиоактивен поток, който се излъчваше от него и пред който никой и нищо не можеше да устои.

Наистина, имаше нещо парадоксално в тази история. Хората вече се бяха настанили на Луната, първите пионери стъпиха на Марс, автомати кръстосваха слънчевата система и крачеха по планетите, а това малко каменисто островче сред Тихия океан не желаеше за нищо на света да свали маската си.

Впрочем никой вече не се и стремеше към това. Хората отдавна престанаха да се интересуват от острова. На военните не трябваше: след като го използуваха веднъж за опитен полигон, те го забравиха. Учените насочиха вниманието си към по-увлекателни и по-безопасни проблеми. И постепенно Бахоа се бе превърнал в някаква историческа абстракция. Само в някои остарели наръчници по история се споменаваше, че преди много, много години на острова, устроен като модел на обитаван свят, са били правени опитни бомбардировки. Младото поколение изобщо не знаеше за него. А възрастните, тия, които още го помнеха, го смятаха за един грандиозен паметник на човешкото безумие, като постоянно действуващо предупреждение към поколенията, като символ на един хипотетичен бъдещ свят, който неразумният човек би успял да превърне в мъртвешко радиоактивно кълбо… Никой, наистина никой вече не се интересуваше от него.

С изключение на чичо Том и на мен.

Професорът се изправи:

— Ето го — каза той.

Така внезапно скочих, че лодката се разлюля. Погледнах. Отсреща, зад ивицата прозрачна мъгла, се издигаше невисока конусовидна купчина земя. Броячът затрака по-бързо, стрелката скочи на 7 рентгена, сетне на 8, на 9… Бахоа ни изпращаше своя убийствен поздрав.

Почувствувах страх, животински страх. Обзе ме нелогично желание да обърна лодката назад, да избягаме от този вулкан на смъртоносни лъчи. Струваше ми се, че те вече проникват в дълбините на моите клетки, че ги рушат…

— Колко? — попита професорът.

Преди да отговоря, поех дълбоко дъх: в никакъв случай не исках да издам кризата си.

— Дванайсет.

— Интересно — продума той замислено, без да откъсва поглед от далечното петънце земя. — Расте ненормално бързо. Записваш ли?

Трескаво затарашувах в джобовете си за тетрадката.

— Записвай — каза той със своя спокоен бас — времето, скоростта на нашето движение, интензивността на лъчението. Всяка минута.

Знаех, знаех, разбира се, какво трябва да се върши, но той ми го казваше само за да успокои обтегнатите ми нерви. А може би и своите…

Отклоних очи от индикатора, стиснах зъби и започнах да пиша, без да мисля за острова, за лъчите, за шхуната, която чакаше. Която чакаше… Как беше задачата за Алехин?