Читать «Хелиополис» онлайн - страница 2

— Триста — казах.

Очите му лекичко трепнаха. Магическите цифри упражняваха своето въздействие. Трябваше само да продължа да наддавам и той щеше да капитулира. Но в джоба ми имаше само още хиляда долара и нито петак повече и те ни трябваха за връщането. Чичо Том хвърли към мен недоумяващ поглед: той отлично знаеше в какво катастрофално състояние са финансите ни.

— Четиристотин! — хвърлих аз решително.

Капитанът преглътна, езикът му овлажни засъхналите устни. Явно, беше готов да отстъпи. Аз стоически чаках. Изведнъж обаче замисленият му поглед отново попадна на брояча, който заплашително примигваше с лампичките си и тракаше, тракаше с чисто хипнотична монотонност. Веднага спрях уреда и дори го скрих в джоба, но бе вече късно.

— Не, моля, мастер — въздъхна капитанът с едва прикрито съжаление. — И сто хиляди да ми даде мастер, аз, моля, не мърда оттука.

Познавах упоритостта на този китаец от тридневните пазарлъци, които водих с него в Каула.

— Добре — казах примирен, — да товарим тогава. За съжаление не разполагам със сто хиляди и един долара.

Той обърса лицето си с мръсната копринена кърпа, която беше вързана на врата му, и веднага се обърна към тримата матроси на своя странен жаргон, съставен от английски, китайски и полинезийски думи.

Всички се втурнаха към лодката, която висеше над десния борд. Товаренето не отне повече от десетина минути. Аз отдавна бях приготвил всичко: лъчевия анализатор и сондите, контейнерите за животните, кинокамерата, магнетофона, радиостанцията и, разбира се, двата антибера Томи, нашата гордост, без които никога нямаше да можем да стъпим на острова.

За всеки случай бях взел един старинен револвер от времето на последната световна война, сигнален пистолет, лампи и редица други дреболии, за които предполагахме, че ще ни потрябват при изследванията. Храна не товарехме (все едно, тя щеше да се облъчи) освен малко вода и концентрат в антиберите. Впрочем три тази първа експедиция ние нямахме намерение да останем дълго на острова. Тя бе само едно предварително разузнаване, за да докажем първо на себе си, а после и на другите, че на острова може да се работи.

Скоро лодката се задръсти до последното ъгълче, едва остана място за двама ни. За последен и навярно за стотен път прегледах всичко: и най-малкият пропуск можеше да ни струва живота. До мен професорът мълчаливо следеше товаренето. Не липсваше нищо.

— Спускайте! — казах. — И внимателно.

Моряците изтичаха до лебедката, но капитанът ги спря.

— Мастери — обърна се той към нас, — нека, моля, мастери дойдат с мен.

Влязохме в кабината му, пропита с дългогодишен мирис на долнокачествен ром и марихуана. Той вдигна към професора слабото си жълтеникаво лице на наркоман, усмихна се двусмислено и бавно протегна десница, широко разтворена. Разбрах. Това го нямаше в договора, това бе просто шантаж, но ние бяхме в ръцете му. Чичо Том безропотно сви рамене. Преброих двеста долара.

— Останалото, като потеглим назад — казах. — След четирийсет и осем часа.