Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 38

Според слуховете някои ордени обитаваха по-отдалечени пещери в планинската верига. Нравите в Холис бяха доста безпътни. Свещениците можеха да служат като войници и обратно. При тях идваха и си отиваха жени. Обърканост цареше във всички молитви и учения. Акха не беше тук, а другаде, където съществуваше повече вяра.

Някъде по веригата на властта, мислеше си Юли, там трябва да е орденът на воините-мистици, за които му говореше Сифанс, дето могат да общуват с мъртвите и да вършат други удивителни неща. Слуховете, които се чуваха не по-силно от капещата вода по канарата, шепнеха за орден, обитаващ висините над главите на живеещите в Холис, наричайки ги — ако изобщо говореха за тях — Пазителите.

Според слуховете Пазителите бяха секта, в която човек биваше допускан чрез избор. Те комбинираха двойната роля и на свещеници, и на войници. Пазеха познанието. Знаеха неща, неизвестни дори в Холис, и това познание им даваше сила. Като пазеха миналото, те даваха своя отпечатък на бъдещето.

— Кои са тези Пазители? Ние виждаме ли ги? — попита Юли.

Тайнствеността го вълнуваше и още щом чу за тях, в душата му се роди една мечта — да стане част от тайнствената секта.

Отново разговаряше с отец Сифанс в края на послушничеството. Времето го бе направило по-зрял; повече не скърбеше за родителите си, а в Холис винаги беше зает. Наскоро бе открил у своя отец-наставник огромен вкус към клюката. Очичките му запримигваха по-често, устните му затреперваха и хапките падаха от устата му. Всеки ден, когато двамата работеха в молитвената зала на техния орден, отец Сифанс си позволяваше да сподели съвсем малко.

— Пазителите се смесват с нас. Не можем да ги разпознаем. Външно те не се различават от нас. Аз също бих могъл да съм Пазител, защото всички знаете…

На следващия ден след молитва отец Сифанс повика Юли с пръст:

— Ела, защото срокът ти на послушание е почти към края си и искам да ти покажа нещо. Спомняш ли си за какво разговаряхме вчера?

— Разбира се.

Отец Сифанс сви устни, стисна очи, вирна малкия си остър нос към тавана и няколко пъти отсечено кимна с глава. После закрачи ситно-ситно и Юли го последва.

В тази част на Холис светлините бяха рядкост, а някои места — изцяло забранени за посещение. Двамата уверено се движеха през непрогледната тъмнина. Юли бе протегнал пръстите на дясната си ръка и леко докосваше гравюрите по стената на коридора. Минаваха през Уорбор и Юли разчиташе пътя си по стената.

Трябваше да вървят направо. Две от птиците със светещи очи пърхаха в плетена от ракита клетка: показваха пътя между главния коридор и стъпалата. Юли и старият му отец-наставник непоколебимо продължаваха нагоре, трак-трак-трак, нагоре по стъпалата, по коридори на друго равнище, по навик отбягваха други, които потъваха в мрака на варовиковата скала.