Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 37

Един ден Юли се опита да обясни на своя отец-наставник как фагорите уловиха и убиха баща му в пустошта.

— Не знаеш със сигурност, че са го убили. Фагорите не винаги са безсмислено жестоки. Понякога Акха подчинява духа им.

— Сигурен съм, че вече е мъртъв. Нима има някакъв начин да се уверя?

Той дочу как свещеникът колебливо облизва устни, после се наведе към Юли в тъмнината.

— Има начин, сине мой.

— О, да, ако изпратите голяма експедиция на север от Пановал…

— Не, не… други начини, много по-удобни. Някой ден сам ще разбереш сложния живот в Пановал. Може и да не ги научиш. Защото съществуват съвършено различни ордени — мистичните воини, за които нищо не ти е известно. Може би трябва да спра дотук…

Юли го подкани да продължи. Гласът на свещеника едва се чуваше, докато съвсем се изгуби в шума на капещата вода наблизо.

— Да, мистичните воини, отрекли се от удоволствията на плътта, за да получат тайнствена сила…

— Ето какво проповядваше Нааб, а бе убит заради това.

— Екзекутиран след съдебен процес. Висшите ордени предпочитат ние, административните ордени, да си останем такива, каквито сме… Но другите… те общуват с мъртвите. Ако си един от тях, ще можеш да разговаряш с баща си и след неговата смърт.

Юли едва прикри удивлението си в тъмнината.

— Много човешки и божествени способности могат да се тренират, сине мой. Когато баща ми умря, самият аз изпаднах в дълбока скръб и след много, много дни го видях съвсем ясно, висящ в земята, която принадлежи на Акха, като отделен неин елемент, с ръце на ушите си, сякаш чува звуци, които не му харесват. Смъртта не е край, а продължение на Акха — спомни си учението, сине мой.

— Все още съм сърдит на баща ми. Вероятно затова срещам затруднения. Накрая той се показа слаб. Искам да съм силен. Къде са тези мистични воини, за които говореше, отче?

— Усещам, че не вярваш на думите ми. Тогава е безсмислено да ти говоря повече.

В гласа му имаше премерени нотки раздразнение.

— Съжалявам, отче. Дивак съм, прав си. И ти мислиш, че свещениците трябва да се променят, както твърдеше Нааб, нали?

— Нещо такова.

Той седна и се наведе напред малко напрегнато, примигваше, сякаш имаше още нещо да каже. Юли чу шума от потрепването на клепачите му.

— Много схизми разделят Холис, Юли, както сам ще разбереш, ако те посветят в ордена. Нещата не са толкова лесни, каквито бяха в детството ми. Понякога ми се струва, че…

Водата продължаваше да капе и в далечината някой се изкашля.

— Какво, отче?

— О!… В главата ти има достатъчно еретични мисли, няма смисъл да насаждам още. Не мога да разбера защо ти говоря така. Край на беседата за днес, момче.

Постепенно Юли научи нещо за структурите на властта, които обединяваха Пановал, ала не от разговорите си със Сифанс — той обичаше да се изразява двусмислено, — а с останалите послушници. Администрацията беше в ръцете на свещениците, а те работеха заедно с милицията, като взаимно се подкрепяха. Не съществуваше арбитър, нито властен вожд, както беше при племената в пустошта. Зад всеки орден стоеше друг. И така поредицата продължаваше и се губеше в метафизична тъмнина, в бледа йерархия, нито една степен от които нямаше властта да командва останалите.