Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 260

Два пъти за две и половина хиляди земни години човечеството на Хеликония трябваше да премине през игленото ухо, създадено от фагорския кърлеж. Това бе цената на неговото оцеляване, на по-нататъшното му развитие. От всеобщата смърт, от видимата дисхармония се роди хармония — сред агонизиращите писъци се понесе шепот, който достигна до дълбините на човешките същества, за да им подскаже, че всичко е изключително хубаво.

Само доверчивите щяха да повярват на този шепот.

Когато дисхармонията заглъхна, нахлу странна музика като ромон на ручей. Над изпълнената с болка пустош се разнесе божествена музика, доловена най-напред от ушите на Аоз Рун. Пред възвръщащото му се зрение се появиха заоблени форми, на петна, на бразди или в еднаква, еднообразна окраска. Те не означаваха нищо, нито пък той търсеше значението им. Просто си лежеше с извит гръб и отворена уста и чакаше кога ще спрат да подскачат очните му ябълки, за да фокусира погледа си.

Омайният ромон му помогна да дойде в съзнание. Макар да не бе в състояние да координира движенията си, той осъзнаваше, че ръцете му не бяха свободни. В главата му се появяваха откъслечни мисли. Виждаше бягащи елени, виждаше се как самият той тича, скача, бие се; жена се засмя, той яздеше, слънчева светлина се процеждаше между дървета с човешки ръст. Мускулите му се свиха, симпатичната му нервна система ръководеше този спазъм като на куче, заспало край лагерния огън.

Заоблените форми се оказаха речни камъни. Аоз Рун бе заклещен между тях, сякаш самият той бе неорганична материя. Едно младо дръвче, изкоренено далеч нагоре по течението и с обелена кора, се смесваше с камъните и чакъла. Самият той лежеше и се сливаше с него, отметнал ръце високо над главата си.

Много предпазливо прибра крайниците си. След малко седна с ръце върху коленете и дълго гледа дълбоката река. Когато се вслуша в шума й, изпълни го неизказано удоволствие. Запълзя напред на ръце и колене, усещайки как кожите му се мятат изпразнени около тялото му, и стигна пясъчната ивица, не по-широка от педята му. Загледа се с разсеяна благодарност в течащата вода. Падна нощ. Той лежеше с лице в речните камъчета.

Дойде утринта. Светлината на двете слънца го обля. Стана му топло. Изправи се и се задържа на един щръкнал клон.

Обърна обраслата си с коса глава, щастлив от факта, че извърши движението с изумителна лекота. На няколко метра от него, зад тесния пенлив поток, стоеше фагорът и го гледаше.

— Знаци озивя — каза той.

От много години и цикли, останали в далечното минало, в отделни части на Хеликония и по-специално в континента Кампанлат съществуваше обичай да убиват краля на племето, показал признаци на остаряване. При различните племена критериите и начините за извършването на това деяние бяха различни. Макар да се смяташе, че кралете са поставени да властват на земята от Утра или Акха, животът им се отнемаше по най-груб начин. В момента, когато се покажеха бели коси или кралят не успееше да отсече нечия глава с един замах на секирата, или пък не задоволеше сексуалното желание на жените си и не можеше да прескочи даден поток или пропаст — или каквито са били критериите на съответното племе, — удушаваха краля или му даваха да изпие отровната чаша, или пък използваха някакъв друг начин за умъртвяване.