Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 2

Болната му майка и болната му сестра заедно със семейството на майка му чакаха на няколко мили оттук, чичовците му с надежда бяха поели с шейната и копията си от слонова кост към замръзналото море. Юли се чудеше как ли пътуват в бурите, които продължаваха с дни, пък дори и да се гощават, да приготвят риба или парчета тюленово месо в бронзовата тенджерка на майка му. Усети вкуса на месото в устата си, грубата плът, примесена със слюнка, докато преглъща, аромата… При тази мисъл нещо в празния му стомах се размърда.

— Там! Погледни! — сръга го баща му с лакът.

Огромен оловносив облак бързо се издигаше в небето, затъмняваше Фрейър и хвърляше сянка върху пейзажа наоколо. Всичко се бе превърнало в бяла пелена без никакви очертания. Под издатината, на която се бяха излегнали, се простираше огромна ледена река, реката Варк, както Юли бе чувал да я наричат. Тя бе скрита под толкова дебел пласт сняг, та никой не можеше да твърди със сигурност, че това е река, освен ако не навлезе в нея. Затънали до колене в снежното течение, те бяха усетили слаб звън под стъпалата си. Ейлхо се бе спрял, бе опрял дръжката на копието в леда, а обратната страна — до ухото си, и се бе заслушал в далечното бълбукане на водата, някъде дълбоко под краката им. Отсрещният бряг на Варк беше слабо нагънат, издатините се прекъсваха тук-там от тъмни петна — там лежаха съборени дървета, полускрити от снега. А отзад се простираше тягостната равнина, много еднообразни мили площ, додето се стигне до кафявата ивица под начумереното небе далеч на изток.

Юли примигна с очи, вторачи се в ивицата веднъж, после втори път. Разбира се, баща му беше прав. Неговият баща знаеше всичко. Сърцето му трепна от гордост при мисълта, че е Юли, син на Ейлхо. Йелките идваха.

След минути само погледите им различиха водещите животни, които стъпваха тежко, разгърнати в широк фронт, а пред тях, там, където елегантните им копита риеха снега, се образуваше вълна от снежен прах. Вървяха с наведени глави, а зад тях останалите животни прииждаха и прииждаха безкрай. На Юли му се стори, че ги забелязаха и се насочваха право към тях. Погледна разтревожено Ейлхо, а той му направи знак с пръст, че трябва да внимава.

— Чакай.

Юли потрепери в мечата си кожа. Това, което се приближаваше, беше храна, достатъчна, за да задоволи всички племена, над които светят Фрейър и Баталикс и на които Утра се усмихва.

Когато животните се приближиха още повече, стъпвайки бързо и твърдо, Юли се опита да прецени големината на стадото. Половината пространство пред тях вече се бе изпълнило с движещи се животни, нашарени с бели и тъмни петна, а откъм изток прииждаха още и още. Кой знае какво ги очаква? Какви ли тайни, какви ли ужаси? И все пак нищо не можеше да бъде по-лошо от Преградните планини с изгарящия студ и огромния ален кратер, който Юли бе зърнал през гонещите се от вятъра облаци и който изливаше лавата си надолу по димящите склонове…