Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 3

Фагорите на брега не помръдваха. В откритото море се белееше неподвижно платно. Облаците на север като че замръзнаха. Привидно всичко застина в очакване.

Ала времето не спираше хода си. Здрачните часове от деня се точеха бавно — нито един разсъдлив човек не би дръзнал да се покаже на открито в тези ширини, ако и двете слънца бяха в небето. С отминаването на здрачевината облаците станаха по-заплашителни, платното се насочи на изток към пристанището на Отасол.

И след време вълните донесоха човешки труп. За тази неприятна случка предупреждаваха приятелите. Сега нададоха писъци на погнуса.

Тялото се полюшваше до Линиенската скала, сякаш животът и волята още не го бяха напуснали. Накрая заседна в плитчината. Остана да лежи там спокойно, с обърнато надолу лице. Някаква морска птица кацна на рамото му.

Мирдем-Ингала забеляза белезникавото петно и заплува нататък. Една от придворните вече стоеше над тялото и ужасено се вглеждаше в странната находка. От солта гъстата черна коса на трупа бе станала на клечки. Едната прекършена ръка беше обвита около шията. Плътта вече съхнеше и се сбръчкваше под слънцето, когато сянката на кралицата падна върху тялото.

Беше подуто от разложението. Пълчища миниатюрни скариди се устремиха към пречупеното коляно, за да закусят с него. Придворната дама протегна крак и побутна трупа, който се просна по гръб. Надигна се воня.

Цяло ято от гърчещи се риби-полипи остана да виси по лицето — още глозгаха лакомо устните и очните ябълки. Дори ослепителният блясък на Баталикс не можеше да прекъсне пиршеството.

Кралицата чу тупуркане на малки крачета и се обърна незабавно. Сграбчи Татро, вдигна я над главата си, целуваше я, усмихваше се ободряващо. Отдалечи се по брега с детето на ръце. Пътьом подвикна на своя иконом:

— Скуф-Бар! Махни това нещо от нашия плаж. Нареди да го погребат колкото може по-бързо, оттатък стария крепостен ров.

Служителят се надигна изпод сянката на шатрата и изтупа пясъка от дрехите си.

— Веднага, господарке.

По-късно кралицата, обзета от тревожни мисли, откри по-добър начин да се отърват от трупа.

— Ще го закараш на един човек в Отасол, за който доста съм слушала — нареди тя на нисичкия иконом, като се взираше настойчиво в очите му. — Той купува тела. Ще ти дам и едно писмо, но то не е за него. Не бива да му казваш откъде идваш, разбра ли?

— Но какъв е този човек, господарке?

Целият вид на Скуф-Бар излъчваше неохота.

— Казва се Кара-Бансити. Не споменавай името ми пред него. Разправят, че бил прекалено хитър.

Тя се опита да скрие тревогата си от слугите, без да подозира, че наближава времето, когато Кара-Бансити ще държи честта й в ръцете си.

Под паянтовия дървен палат бе разположен цял лабиринт от студени подземия. Някои от избите бяха запълнени с ледени блокове, изсечени от ледник в далечния Хеспагорат. Когато и двете слънца залязоха, Скуф-Бар слезе в подземието. Светеше си с лампа, в която гореше китова мас. Следваше го малък роб, за по-сигурно стиснал края на дрехата му. Като че да се защити от непосилната работа, съпътстваща го цял живот, Скуф-Бар бе станал плоскогръд, със закръглени рамене и коремче, тъй че външността му да показва колко е незначителен и да го отърве от още задължения. Но не постигаше успех. Сега кралицата го натовари с ново поръчение.