Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 30

Лутерин Шокерандит предвождаше отряда от Шивенинк и усещаше ясно колко се е променило положението му, откакто мина по този път в обратната посока. Сега беше герой. А пленничката Торес Лал, скрита под панталона и шапката, беше принудена да язди зад гърба му на същия йелк, вкопчила се в колана на лейтенанта. Смъртта на нейния съпруг още изгаряше душата й и тя не продумваше.

В мъката си тя не успя дори да се уплаши от йелка, който макар и кротък, изглеждаше свиреп. Очите му, покрити от мъхнати клепачи, винаги гледаха недоверчиво. Увисналата тежка долна устна сякаш подсказваше, че тези животни презират човеците, на чиято история бяха отдавнашни свидетели.

Шествието постепенно се отдалечи от селището. Една след друга пред погледите им се откриваха неразличими по нищо долини. Вятърът свистеше в разрошената трева.

Пътуваха в мълчание. Но един от старейшините, който бе предпочел да напусне Истуриача, се оказа свадлив старец, явно се наслаждаваше на звука на собствения си глас. Избърза напред и тръгна успоредно на Шокерандит и останалите лейтенанти от отряда, за да запълни времето с приказки. Лутерин не гореше от желание да говори с него. Умът му беше зает с мисли за предстоящите дни и дългото завръщане към бащиния дом.

— Сигурно самият Олигарх е заповядал да бъде изселена Истуриача — подхвърли старейшината. Не дочака отговор и опита пак: — Разправят, че бил голям деспот и управлявал с твърда ръка цял Сиборнал.

— Е, зимата е по-страшна и от него — засмя се един от лейтенантите.

След километър-два старецът подхвана съзаклятнически:

— Като гледам, вие младите май не се имате много с Аспераманка… Чудя се, ако бяхте на негово място, дали щяхте да оставите гарнизон, за да брани селището.

— Но не бях на негово място — отсече Шокерандит.

Старецът кимаше и се хилеше с почти беззъбата си уста.

— Е, така си е, ама ви видях лицето, когато той отсъди какво да правим. Та си помислих, пък и на другите казах: „Ето един младеж, който знае що е милосърдие… направо светец.“

— Махни се, старче. Пази си силите за пътя.

— Представете си само — да съсипе такова хубаво селище! Че в по-добрите времена ние сме пращали храна чак в Ушкутошк. А той развали всичко с един замах… Човек би си помислил, че Олигархът ще ни е благодарен поне мъничко. Нали всички сме сиборналци? Няма спор, нали? — Шокерандит не се възползва от възможността да възрази и старецът си изтри устата с ръкава, преди да продължи. — Млади господине, мислите ли, че постъпих разумно, като тръгнах? Та аз изоставих дома си в края на краищата. Може пък Олигархът да прати друга армия след година-две и току-виж, командирите й са по-благоразположени към своите съотечественици… Е, каквото и да кажа, това е лош ден за нас.