Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 29

След воплите и писъците настана ужасна тишина.

Аспераманка наблюдаваше отстрани изпълнението на заповедта. Една от жените мина край него с плач и подтикнат от състрадание, той сложи ръка на рамото й.

— Бъди благословена, дъще. Не обременявай душата си с печал.

Тя го погледна без гняв в подпухналите си очи.

— Обичах своя роб Юли. Нима не е човешко да се тъжи?

Въпреки безпрекословната заповед мнозина пощадиха робите си, особено онези, с които имаха сексуални връзки. Скриха ги сред семействата и се подготвяха за похода заедно с останалите. Лутерин Шокерандит спаси своята пленничка Торес Лал, като й даде мъжки панталон и кожена шапка, за да се предреши. Без да промълви нито дума, тя напъха дългата си кестенява коса под шапката и хвана поводите на йелка, възседнат от лейтенанта.

Походните колони започнаха да се строяват. В суматохата около товаренето на каруците и настаняването на ранените шестима пастири на аранги прескочиха тихомълком оградите и поеха през полето, съпроводени от кучетата си. Предпочитаха волния живот.

Аспераманка стоеше отделно от другите до черния си йелк, обзет от мрачните си мисли. Нареди на един ординарец да му доведе лейтенант Шокерандит.

Лутерин се появи след малко, безпокойството му придаваше вид на недорасъл юноша.

— Лейтенанте, разполагате ли с двама доверени мъже и издръжливи ездитни животни? При това да са способни да пътуват много бързо? Желая вестта за нашата победа да стигне до Олигарха възможно най-скоро, преди да е научил от някой друг.

— Да, мога да намеря такива мъже. Ние от Харнабхар сме добри ездачи.

Аспераманка се намръщи, сякаш това го изпълни с недоволство. Показа на младежа кожената чанта, която стискаше под мишница.

— Трябва да отнесат това послание в граничния град Кориантура. Там ще го предадат на мой служител, който лично ще го отнесе на Олигарха. Техните задължения свършват в Кориантура, ясно ли е? Докладвайте ми, когато всичко е готово.

— Веднага, господине.

Пръстите, скрити в синя кожена ръкавица, хванаха чантата и я подадоха на Шокерандит. Бе запечатана с личния печат на архиепископ-командира и надписана за Върховния олигарх на Сиборнал, Торкерканзлаг II, в Ашкитош, престолнина на Ушкутошк.

Лейтенантът избра двама младежи, на които имаше доверие. Познаваха се добре и бяха като братя. Вестоносците се отделиха от другарите си, избраха два йелка с остригана козина и ги натовариха само с малко храна и вода. След час вече препускаха през степите, за да отнесат посланието за страховития повелител.

Но Олигархът на Сиборнал, управляващ целия огромен студен континент, имаше шпиони навсякъде. Един негов доверен агент от обкръжението на Аспераманка вече пътуваше с вестите за сражението. Владетелят се интересуваше най-вече от настъпващата на север зараза.

Дойде моментът на сбогуването. Походът започна в относително безредие. Всяка част потегли с каруците си, животните, фагорите и оръжията. Шумът сякаш изпълваше равнината. Тълпяха се на пътя, по който бяха дошли само преди няколко дни. Мнозина от напускащите заселници за пръв път излизаха извън територията на Истуриача. Потеглиха объркано, стиснали в ръце невръстни деца или ценни неща, за които не се намери място в препълнените каруци. Сбогуваха се просълзени с онези, които взеха решението да останат. Малцината упорити, превърнали се в изгнаници, стояха сковано и изпъчено до стените на селището, вдигнали ръце в прощален поздрав. В държанието им личеше съзнанието, че са избрали достойната участ да се опълчат срещу съдбата. Съзнаваха и че природните стихии бавно, но неотклонно накланят везните не в тяхна полза. Вече можеха да разчитат само на милостта на Неживеещия бог и на собствената си изобретателност.