Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 28

Въпреки това, когато старейшините обявиха новината пред събралите се в църквата заселници, повечето решиха да тръгнат. Откакто се помнеха, времето ставаше по-неблагоприятно с всяка малка година. И все по-трудно поддържаха връзка с родните земи на север, а заплахата от юг нарастваше.

Във военния лагер се чуваха сълзливите им оплаквания. За местните хора необходимостта да вземат подобно решение означаваше края на света. Бяха принудени да се откажат от всичко, за което се бяха трудили упорито.

Още с изгрева на Баталикс изпратиха робите в нивите, за да приберат каквото могат от реколтата, а домакинствата стягаха вещите си за път. Имаше и сбивания между избралите изселването и малката групичка, решила да остане независимо от опасностите. Оставащите крещяха, че трябвало да не им отнемат поне онова, което ще родят нивите.

Пратените да ожънат ечемика роби се деляха на три групи. Имаше фагори с отрязани рога, които заемаха средното положение между прислуга и товарни добичета. Имаше и хора. Сред робите се срещаха и нечовеци — повечето мадиси и рядко по някой дриат. Но всички бяха смятани за нищожества. Робите принадлежаха към прослойката на мъртвите за обществото същества.

Притежаването им беше белег за по-високо положение. Мнозинството сиборналци, които нямаха роби, завиждаха на привилегированите и си мечтаеха да имат поне един фагор. В по-добрите времена робите в сиборналските градове често безделничеха, почти като домашните любимци, а в селищата като Истуриача работеха наравно с господарите си. Но с влошаването на климата и отношението на собствениците им се променяше. Робите вече вършеха най-черната работа, с редки изключения.

Когато се върнаха от нивите, заповядаха им да подготвят каруците за път, да ги товарят и още какво ли не.

Определените от архиепископ-командира два дни изтекоха, прозвучаха рогове и всички бяха свикани на сбор извън стените на Истуриача.

Интендантите на сиборналската армия се бяха разпоредили полевите кухни да сготвят ядене и да изпекат пресен хляб преди началото на похода към родината. Отсега нататък дажбите щяха да бъдат ограничени. След съвещание в щаба бе обявено, че тръгващите на север заселници са длъжни да застрелят робите си или да ги освободят, за да намалят броя гърла за изхранване. Тази участ бе спестена на фагорите, които можеха да носят товари, а и сами се грижеха за прехраната си по пътя.

— Милост! — пищяха и господари, и роби.

Фагорите стояха безучастно.

— Избийте по-добре тия твари! — обадиха се някои ядосани мъже.

Други, припомнили си древната история, добавиха:

— Някога те са властвали над нас…

Заселниците вече се подчиняваха на военновременните закони. Нямаше полза да роптаят. Без робите си домакинствата не можеха да пренесат повечето си вещи и все пак бяха заставени да се отърват от тях. Изведнъж им станаха безполезни.

Над хиляда роби бяха избити в старото сухо русло на реката, до селището. Наредиха на фагорите да ги заровят надве-натри, докато наоколо се трупаха ята от крилати мършояди, кацаха по оградите и чакаха безмълвно.