Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 2

Мускулите му си възвръщаха силата — като че я всмукваха от препускащото животно под него, от въздуха, от дънерите на подминатите дървета, от дълбините на душата му. Някаква опустошителна стихия, чиято същност не проумяваше, го бе заличила от света. Сега той се завръщаше, изпълнен с решимост да остави забележима следа на тази ярка сцена.

Един роб му отвори едното крило на широката двойна порта още преди да я доближи. Ездачът излезе в галоп, без да го погледне.

За отвикналия му слух вятърът виеше като настървена хрътка. Скоро престана да чува вкоренилия се във възприятията му звън на камбаната. Само звънчетата по хамутите на хокснито подрънкваха в съзвучие с тропота на копитата.

Баталикс и Фрейър се виждаха ниско над южния хоризонт, висяха като гонгове сред дърветата — голямото слънце и малкото до него. Лутерин им обърна гръб, когато стигна до пътя към селото. Година след година Фрейър се спускаше все по-надолу в небето на Сиборнал. Отдалечаването му сякаш будеше яростта у човеците. Наближаваше промяна в света.

Избиващите по гърдите му капки пот изстиваха в същия миг. Той отново се чувстваше цял, с всичките си способности и настървен да навакса в сношения и лов загубеното време, също като къртиците. Каза си, че хокснито би могло да го отнесе до покрайнините на мъчно проходимите каспиарнови гори, простиращи се и в най-дълбоките гънки на планинските масиви. Не беше далеч времето, когато Лутерин щеше да потъне в прегръдката на тези лесове, за да изчезне, да се стопи, да се наслаждава, че е станал опасен звяр сред зверове. Но първо възнамеряваше да потъне в прегръдката на Инсил Есикананзи.

Засмя се с пълни гърди.

„Да, момче, има нещо диво у теб“ — бе му казал веднъж неговият баща, докато се взираше сурово в очите му след някоя от поредните лудории. Погледът му бе неприветлив, а ръката му стискаше рамото на младежа, сякаш определяше неукротимия нрав на сина си, опипвайки костите му.

Лутерин бе свел очи, не му стигаха сили да издържи на този поглед. И как ли неговият баща би могъл да отвърне на обичта му, щом той немееше в присъствието на величавия си родител?

Далечните сивкави покриви на манастирите се мержелееха през голите клони на дърветата, но портата на имението Есикананзи беше съвсем наблизо. Ездачът позволи на хокснито си да забави ход, защото усети умората му. Промените в организма на тези животни ги подготвяха за зимния им сън. Скоро всички щяха да бъдат неподходящи за езда. Настъпваше времето да обучат по-непокорните, но и по-могъщи йелки. Когато един роб отвори портата, хокснито влезе ходом в имението. Вятърът поклащаше камбаната на главната сграда и изтръгваше от нея неравномерен звън.