Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 3

Лутерин отправи молитва към Неживеещия бог баща му да не е научил как се бе подвизавал сред жените на ондодите — порок, на който се отдаде малко преди да го скове парализата. Ондодките му даваха онова, което Инсил досега му бе отказвала.

Внушаваше си, че вече трябва да отбягва тези нечовешки създания. До гората имаше занемарени колиби, където той и неговите приятели от училището (сред тях и Умат Есикананзи) отиваха при безсрамните осемпръсти кучки. Продажници, вещици от тъмните дъбрави, може би произхождащи от самите корени на гората… Носеха се слухове, че понякога търсели близостта и на мъжките фагори. Е, поне за него това беше минало. Както беше и със смъртта на брат му. По-добре бързо да забрави приключенията си.

Господарската къща на Есикананзи не беше никак красива. Всъщност основната, набиваща се в очи особеност на нейния замисъл и градеж беше масивната грубост. Сградата трябваше да устои на свирепите стихии, с които изобилстваше северният климат. Слепи арки образуваха основата й. Тесните прозорци с тежки капаци започваха чак от втория етаж. Цялата постройка напомняше за обезглавена пирамида. А камбаната в куличката винаги звучеше някак каменно, като че изтръгваше звъна си от самото сърце на зданието.

Лутерин скочи от хокснито, изкачи стъпалата и дръпна връвта на звънеца пред входа.

Беше широкоплещест младеж, осанката му вече излъчваше присъщата за сиборналците надменност. Кръглото му лице сякаш бе предназначено по природа да се усмихва. Но в този момент очакваше да зърне Инсил и веждите му бяха сключени на челото, а устните — плътно стиснати. Напрежението в чертите му наподобяваше скованото изражение на неговия баща, но ясните му сиви очи се различаваха твърде много от тъмните, прикрити от клепачите зеници на по-възрастния мъж.

Светлокестенявата му коса се къдреше свободно около главата и по раменете, по нищо не приличаше на спретнатата тъмнокоса прическа на момичето, при което бе пуснат да влезе.

Инсил Есикананзи показваше ясно с държанието си, че се е родила във влиятелно семейство. Можеше да бъде язвителна или пък високомерна. Присмиваше се. Мамеше. Бе се научила да изглежда безпомощна и уязвима. Но решеше ли, че се налага, ставаше твърде властна. От усмивката й вееше зимен студ — по-скоро отдаваше дан на любезността, отколкото изразяваше настроение. Виолетовите й очи се взираха от лице, на което девойката се стараеше да не придава никакво изражение.

Сега крепеше в двете си ръце кана, пълна догоре с вода. Доближи Лутерин и леко вирна брадичка в безмълвен сърдит въпрос. За него това момиче бе непоносимо желано и прищевките й сякаш само усилваха страстта му.

Бе предопределено да се ожени за нея, съгласно споразумението, сключено между бащите им още при раждането на Инсил, за да укрепне взаимната поддръжка между двамата най-могъщи мъже в областта.

Щом се озова пред нея, Лутерин пак потъна в мълчаливия заговор помежду им, в сложната дразнеща плетеница от недоволство и капризи, с която Инсил се обвиваше.

— Лутерин, както виждам, вече можеш да се крепиш на двата си крака. Като предан бъдещ съпруг първо си се препотил и вмирисал на хоксни, а после си дошъл да ми поднесеш почитанията си. Да, доста си се закръглил, докато се излежаваше, поне в корема и хълбоците.