Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 5

— Какво е знаел Фейвин? И какво би трябвало да науча аз?

Ясен знак за властта й над него беше, че той все я питаше за нещо.

— Каквото и да е било, точно то те накара да избягаш в скривалището на своята парализа… а не самата смърт на брат ти, в което всички се преструват, че вярват.

Тя беше на дванадесет години и една десета, почти дете, но напрежението в жестовете й придаваше вид на много по-възрастна жена. Сега вдигна едната си вежда, щом видя как го е озадачила. Лутерин влезе след нея в стаята. Искаше да й зададе още въпроси, но не намираше думи.

— Инсил, а ти откъде знаеш всичко това? Само си измисляш, за да си придадеш важност. Нали все си затворена в тези стаи…

Момичето остави каната на една маса до китка бели цветя, които явно бе набрала по-рано през деня. Пръснатите върху полираната повърхност цветчета сякаш се отразяваха в запотено огледало.

Тя промълви по-скоро на себе си:

— Опитвам се да те науча как да не се превърнеш в подобие на останалите мъже наоколо…

Инсил застана пред прозореца, обрамчен от тежки завеси, спускащи се от тавана до пода. Макар да беше с гръб към Лутерин, той долови, че тя не гледаше навън. Двете слънца светеха от различни посоки и размиваха силуета й, а сянката по плочките на пода изглеждаше по-веществена от самото момиче. Инсил още веднъж му показваше колко неуловима за него е душата й.

Досега не бе влизал в тази стая — типично помещение в дома на Есикананзи, претъпкано с мебели. Във въздуха витаеше трудно определим дъх, донякъде неприятен за обонянието му. Вероятно единственото предназначение на стаята бе да съхраняват в нея мебели, повечето дървени, за тежките зимни векове, когато никой вече нямаше да се занимава с производството на обзавеждане. Имаше тапициран в зелено диван с изкусна дърворезба и гардероб, заемащ повечето място. Младежът веднага позна по направата, че всички мебели са докарани от чужди земи.

Затвори вратата и остана до нея, взрян замислено в Инсил. Сякаш забравила за присъствието му, тя се зае да подрежда цветята във ваза, наля вода от каната и пак запремества стъблата с дългите си пръсти.

Лутерин въздъхна.

— Майка ми също все е болна, горкичката. И откак се помня, всеки ден изпада в паук, за да общува с предците си.

Инсил се извърна рязко към него.

— А ти, докато се излежаваше, сигурно също си придобил този навик, нали?

— Не, грешиш. Моят баща ми забрани… пък и не само заради това…

Момичето притисна пръсти към слепоочията си.

— Паук е за простите хорица. Какво суеверие! Да изпаднеш в транс и да се спуснеш в онзи ужасен свят на дълбините, където труповете гният, а страшните призраци още бълват остатъците от живота си… ама че е гнусно! Сигурен ли си, че не правиш това?

— Никога. Предполагам, че майка ми се поболява точно от паук.

— Е, проклет да си, но аз също изпадам в транс всеки ден! Целувам мъртвешките устни на баба си и вкусвам червейчетата… — Тя се кикотеше неудържимо. — Не ме гледай толкова тъпо. Шегувам се. Омразно ми е дори да се сещам за онези неща под земята и се радвам, че не си помислил да ги доближиш. — Сведе поглед към вазата. — Тези снежни цветя са предвестници за гибелта на света, права ли съм? Вече намирам само бели цветя. А в старите книги пише, че някога в Харнабхар цветята били ярки и най-различни.