Читать «Хари Потър и даровете на смъртта» онлайн - страница 19

— Браво на вас, драги ми господине, браво, лично аз щях да се шашна от толкова много копчета и бутони — призна си Дедалус.

Той явно беше останал с впечатлението, че е поласкал Върнън Дърсли, който с всяка негова дума видимо все повече се съмняваше в плана.

— Дори не може да шофира! — промърмори той тихо, а мустаците му щръкнаха възмутено, но за щастие не го чуха нито Дедалус, нито Хестия.

— Ти, Хари, ще изчакаш тук онези, които ще те охраняват — продължи Дедалус. — Има малка промяна в уговорката…

— В какъв смисъл? — тутакси попита Хари. — Мислех, че Лудоокия ще дойде и ще ме отведе с групово магипортиране.

— Не може да го направи — отсече Хестия. — Той ще ти обясни.

Тримата Дърсли, които изслушаха всичко това, без да разберат и думица, подскочиха, когато някой изписка високо:

— Побързайте!

Хари огледа цялата стая и чак тогава си даде сметка, че гласът е дошъл от джобния часовник на Дедалус.

— Точно така, времето ни притиска — заяви Дедалус, после кимна на часовника си и го пъхна обратно в жилетката. — Опитваме се, Хари, да съобразим времето, когато ще напуснеш къщата, с магипортирането на роднините ти, така магията ще престане да действа едва след като всички се отправите към местата, където ще бъдете в безопасност. — Той се обърна към семейство Дърсли: — Е, готови ли сме за път?

Никой не му отговори, а вуйчо Върнън възмутено гледаше издутия джоб на Дедалус.

— Дедалус, дали да не почакаме отвън в антрето? — прошепна Хестия, тя очевидно смяташе за неприлично да останат в стаята, докато Хари и тримата Дърсли се сбогуват с много любов и може би сълзи.

— Не е нужно — промърмори Хари, но вуйчо Върнън направи по-нататъшните обяснения излишни, като рече на висок глас:

— Е, довиждане, момче.

Люшна дясната си ръка, за да се здрависа с Хари, но в последния момент това явно се оказа непосилно за него и той само стисна юмрук и го заклати напред-назад като метроном.

— Готов ли си, Диди? — попита леля Петуния и припряно провери закопчалката на дамската си чанта — само и само да не поглежда Хари.

Дъдли не отговори, но продължи да стои леко зяпнал, а Хари си помисли, че така той прилича малко на великана Гроп.

— Да вървим тогава — подкани вуйчо Върнън.

Вече беше отишъл при вратата на всекидневната, когато Дъдли изпелтечи:

— Не разбирам.

— Какво не разбираш, миличко? — попита леля Петуния и погледна нагоре към сина си.

Дъдли вдигна огромна като пушен бут ръка и посочи Хари.

— Защо той няма да дойде с нас?

Вуйчо Върнън и леля Петуния застинаха на място и зяпнаха сина си така, сякаш току-що е изявил желание да стане балерина.

— Какво? — попита на висок глас вуйчо Върнън.

— Защо няма да дойде и той? — повтори Дъдли.

— Ами защото… защото не иска — отговори баща му, като се извърна и изгледа на кръв Хари, а сетне добави: — Не искаш, нали?

— Ни най-малко — потвърди момчето.

— Чу ли? — рече вуйчо Върнън на Дъдли. — А сега идвай, тръгваме.

Той излезе с тежка стъпка от стаята: чуха как входната врата се отваря, но Дъдли не се помръдна и подир няколко плахи крачки леля Петуния също спря.