Читать «Хари Потър и даровете на смъртта» онлайн - страница 20

— Какво има пак? — излая вуйчо Върнън, след като отново се появи на прага.

Дъдли сякаш се бореше с понятия, които му бяха прекалено трудни, за да ги изрази с думи. След няколко мига на явно мъчителна душевна борба той рече:

— Но къде ще отиде той?

Леля Петуния и вуйчо Върнън се спогледаха. Беше ясно, че Дъдли ги плаши. Хестия Джоунс наруши тишината.

— Ама… вие сигурно знаете къде отива племенникът ви, нали? — попита тя с изумен вид.

— Знаем, разбира се — потвърди Върнън Дърсли. — Потегля с ония там от вашата пасмина. Хайде, Дъдли, да се качваме на колата, чу какво каза човекът, бързаме.

Той отново тръгна и стигна при входната врата, но Дъдли не го последва.

— Потегля с ония от нашата пасмина ли?

Хестия се възмути. Хари се беше натъквал на такова отношение и преди — магьосниците се стъписваха, че най-близките роднини нехаят за прочутия Хари Потър.

— Не се притеснявайте — каза й той. — Не е толкова важно, наистина.

— Не е важно ли? — повтори Хестия и гласът й се извиси зловещо. — Тези хора дават ли си сметка какво си преживял? На каква опасност си изложен? Колко милеят за теб всички, които са се изправили срещу Волдемор?

— Хм… не, не си дават — отговори Хари. — Според тях съм загуба на пространство, но аз съм свикнал…

— Аз не смятам, че си загуба на пространство.

Ако не беше видял как устните на Дъдли мърдат, Хари сигурно нямаше да повярва на ушите си. Гледа няколко секунди братовчед си и накрая допусна, че вероятно го е казал точно той: ако не друго, Дъдли се беше изчервил. Хари също се смути и се учуди.

— Хм… благодаря ти, Дъдли.

Грамадното момче като че ли отново се бореше с мисли, които не се поддаваха на изразяване, но накрая изпелтечи:

— Ти ми спаси живота.

— Няма такова нещо — възрази Хари. — Дименторът искаше да ти вземе душата…

Той с любопитство се взря в братовчед си. И това, и миналото лято двамата всъщност не бяха общували, защото Хари се беше върнал на „Привит Драйв“ съвсем за кратко и почти не беше излизал от стаята си. Сега обаче проумя, че чашата студен чай, върху която сутринта бе стъпил, може би не е била тъпа шега. Въпреки че беше трогнат, му олекна, че Дъдли явно е изчерпал способността си да дава воля на своите чувства. Той отвори един-два пъти уста, изчерви се до мораво и потъна в мълчание.

Леля Петуния се разрева. Хестия Джоунс я погледна с одобрение, изместено от възмущение, когато лелята изтича и прегърна не Хари, а Дъдли.

— Б-б-беше толкова мил, Дъденце… — изхлипа тя върху огромните му гърди. — Толкова прелестен, когато каза „Благодаря ти“…

— Но той изобщо не е казвал това! — възнегодува Хестия. — Каза само, че според него Хари не е загуба на пространство!

— Да, от устата на Дъдли обаче това е равнозначно на „обичам те“ — уточни Хари, разкъсван между раздразнението и желанието да прихне, понеже леля Петуния продължаваше да се притиска до Дъдли, сякаш току-що е спасил Хари от горяща сграда.

— Тръгваме ли или не? — кресна вуйчо Върнън, след като се появи за пореден път на вратата на всекидневната. — Мислех, че времето ни притиска.

— Да… да, тръгваме — увери го Дедалус Дигъл, който бе наблюдавал с развеселен вид размяната на тези реплики и сега явно се опомни. — Наистина трябва да потегляме. Хари…