Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 9

Гъркът искаше да каже нещо, но езикът не се помръдна в устата му. Константин… О, господи, защо отвори очите на този варварин за моя син! Спаси и помилуй, отвърни взора му, помогни!…

— Хареса ми твоя син, посланико Теофане — продължи Кубрат, сякаш прочете мислите на пратеника. — Уверен съм, че ти на драго сърце ще се съгласиш да оставиш този способен юноша при нас, за да сподели той знанията си с децата на нашите кавхани и илхани. Назначавам го учител на дворцовата школа. Не ми благодари, посланико Теофане, за тази милост, ти я заслужи. Казах.

Настъпи тишина, която се нарушаваше само от далечен кучешки лай. Теофан гледаше сина, когото току-що бе изгубил, а устните му се мърдаха беззвучно. „О, всевишни, защо ме наказваш! Поради какви грехове не чу молбата ми, защо си на страната на този варварин?…“

Константин стоеше пред него, сякаш нищо не се бе случило, приличаше на статуя, излязла изпод ръцете на изкусен майстор, на лицето му все така светеше доверчивата усмивка, която като че ли го предпазваше от злото и коварството на този свят. Защо се усмихва синът ми? — премина мисъл през главата на Теофан. — Нима не е разбрал, че думите на ювиги-хана в един-единствен миг, може би завинаги преобърнаха и измениха съдбата му? Как той, привикнал към разкоша на Византия, ще живее сред невежия, груб и жесток народ? Разбира ли, че от тази минута нататък е като сокол в плен? И той, неговият баща, довереното лице на император Ираклий, не е в състояние да помогне на собствения си син с абсолютно нищо, сякаш е най-низкия от робите… О, боже, подскажи ми изход, направи нещо, вразуми хана!…

Теофан не беше на себе си, не можеше да овладее чувствата си, направи няколко крачки към владетеля на българите, протегнал напред ръце, сякаш внезапно бе загубил зрението си и се беше превърнал в слепец; стражата мигом кръстоса копията си пред него. Той се огледа, на лицето му се изписа объркано изражение, но на ни едно друго лице не видя и сянка на съчувствие. Нямаше съчувствие и на лицето на Йоан Фасиан, нито в хладните очи на протосинкел Симеон. И тогава в отчаянието си византийският посланик се хвърли на колене пред хан Кубрат.