Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 8

Хан Кубрат също не прикриваше удоволствието си и наистина имаше защо да е доволен. Очите се насълзяваха от преливащото сияние на скъпоценните камъни, от блясъка на украсените със злато платове, колани и обшивки, от искренето на златните закопчалки и ръкохватки; вълшебният аромат на шишетата с парфюми изпълваше въздуха с благоухание; килимите обещаваха отмора и покой. Когато потокът на бляскавите дарове започна да намалява, синът на посланика излезе напред и поднесе на ювиги-хана последния подарък — безценна стоманена ризница, покрита с дантела от златни листа. Докато поемаше ризницата, Кубрат съсредоточено гледаше Константин и щом забеляза този поглед, Теофан неволно потрепери — не, в този поглед освен просто любопитство имаше и още нещо… нещо друго… Самият Константин не бе разтревожен. Горд с мисията си, той смело разглеждаше прочутия повелител на варварите, от чието приятелство, изглежда, толкова силно бе заинтересуван византийския император. Високият слаб Константин се усмихваше на всички с откритата си юношеска усмивка, която не можеше да не предизвика ответна симпатия, усмихваше се почти стеснително, но дружелюбно и открито, и от тази усмивка сякаш в залата на приема стана по-светло. Хан Кубрат вдигна поглед към посланика:

— Твоят бог ти е изпратил хубав син. Той е красив и възпитан, а мисля, че също е умен и образован. Харесва ми. С удоволствие бих го приел в свитата си.

Теофан на мига забрави за етикета и рязко се надигна от мястото, съвсем непривично за дипломат.

— Велики и всемогъщи хане — каза бързо той, сякаш с думите си искаше да изтрие от паметта на ювиги-хана образа на своя син, — велики и всемогъщи хане, бих искал да чуя отговора, който трябва да предам на всемилостивия си господар, императора на Византия.

Ювиги-ханът го изгледа внимателно, преди да отговори. Гледаше го и мълчеше, опрял ръце на облегалките на трона си, изработения от гръцки майстори трон имаше подлакътници във формата на златни лъвове, раззинали паст и провесили език.

— Илхани — каза Кубрат, — илхани и кавхани, чуйте моята дума. Ние получихме безценни дарове от императора на Византия — василевс Ираклий, ето ги тук пред нас. Това е знак на уважение към българите и ние ще приемем тези дарове с благодарност. На дружбата и доверието ще отвърнем с дружба и доверие. Думите ми сега са отправени към посланиците на василевса. Предайте на император Ираклий, че българите приемат съюза с Византия. И докато аз, хан Кубрат, съм жив, вражи крак няма да стъпи на земята на империята. Ние решихме завинаги да останем по тези брегове, да се установим и укрепим. Но за да сме полезни на империята, се нуждаем от помощ. Не военна — притежаваме достатъчно сили. Нужни са ни занаятчии, изкусни византийски строители, каменоделци и други майстори. Дълго време бяхме под властта на рода Ашина, живяхме недостоен за нас живот подобно на роби, търпяхме оскърбления и неволи, докато не се препълни чашата на търпението ни и тогава, като въстанахме, победихме рода Ашина и отвоювахме свободата и пасбищата си. Сега трябва да укрепим победата. Искаме да си построим град и крепост, за да можем, подобно на гърците, да преминем към уседнал живот. Щом изградим достоен образ на Фанагория, вратите й ще бъдат отворени към търговците от всички страни. Ще построим най-големия в целия свят кервансарай и всеки гост на града ни ще може да намери в него място за себе си и за своите товари. Но за нас най-скъпи гости винаги ще бъдат търговците от Византия — посланици, предайте това на император Ираклий. Предайте му също и друго: той ме моли да изпратя в Цариград най-малкия си син Алцек. Той ще тръгне с вас, пратеници. Така реших. На нас ще ни бъдат нужни илхани, които не само могат да седят на кон и да боравят с оръжие, но и такива, които могат да разберат смисъла на писаното слово. Такива, които ще приличат на твоя син, посланико Теофане…