Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 227

Сега всичко зависи от Агасике. Агасике…

Илбарис не заключи сандъчето и го пъхна под леглото, после излезе на палубата. Корабът забележимо бе натежал от товара и потънал повече във водата. Камай изпълняваше заповедта и отново и отново проверяваше запасите: буретата с прясна вода, огромните връзки осолена риба и сушено месо. Във всяка бъчва хвърляше по няколко сребърни монети, за да не се вмирише и развали водата, проверяваше всяка връзка дали е добре завързана и окачена далеч от досега на плъховете. Утрото настъпваше, небето съвсем побеля и на изток вече се показа ясна алена резка. Тангра, помогни…

Илбарис стоеше на палубата и гледаше натам, откъдето трябваше да се покаже светилото. Зад гърба му равномерно отекваха стъпките на стражите. Улицата, която водеше към пристана, бе пуста. Вятърът подухваше, отначало едва-едва, а после все по-силно. Тангра, но какво… Ако се появят Агасике и Симоката, може веднага да се опънат платната.

По гладката повърхност на морето се появиха вълнички. Корабът, завързан за пристана с дебели въжета, се заклати и разплиска зелената вода по камъните на кея. Това е, свърши се, време е да отплават.

Илбарис се спусна към каютата си, взе ковчежето и отново се качи на палубата.

— Камай!

— Да, буйтуре.

— Камай, щом слънцето изгрее, заповядай да вдигнат платната. Къде е кормчията?

— Спи, буйтуре. Да го събудя ли?

— Да, нека става. Върви.

„О, Тангра! Защо мълчиш? Не искаш ли да ми помогнеш? Защо? Защо?…“

Камай доведе Денис, който спеше, вървейки.

— Денисе! — в гласа на Илбарис имаше нещо, което накара пияният веднага да се събуди.

— А, буйтуре!… Искаш ли вино? Там при мен има още…

— Камай! Вземи още двама алипи, завържи този пияница с въже и го хвърли за малко зад борда.

— Слушам, буйтуре!

Кормчията не бе успял да разбере какво става, когато го хвърлиха зад борда, препасан през гърдите с въже. Извадиха го. Водата се стичаше по палубата. Наоколо мълчаливо гледаха гребците.

— Камай! Ако видиш кормчията още веднъж пиян, постъпи по същия начин. Разбрано?

— Да, буйтуре.

От погледа, който Камай метна към Денис, не оставаше и капка съмнение, че точно така и ще стане.

— Иди се приведи в ред — каза Илбарис; жал му беше за Денис, но пияният кормчия е по-страшен и опасен, от която и да е буря.

— Камай! Аз оставам.

— Но, буйтуре…

Илбарис отведе воина към единия борд и нещо му зашепна на ухото.

— Запомни ли всичко, батире?

— Всичко запомних, буйтуре.

И точно в този миг Илбарис видя Агасике. Наистина, по-скоро се досети, че е той. Той и Симоката. Но в какъв вид? Опърпани, като двама осъмнали пияници, те вървяха и се подкрепяха един друг — нито един императорски шпионин не би ги познал така. Симоката просто приличаше на старо чучело, а тъстът на Денис се спъваше на всяка крачка и раздираше утринния въздух с непристойни ругатни.

— Камай!