Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 224

В този миг Илбарис улови обърнатия към него умоляващ поглед на императрица Мартина. За какво молеше? Разбира се, да се спомене, да се произнесе името на Константин.

И заради самия Константин, разделен от жената, която представляваше щастието за него, и заради тази жена, Илбарис рискува да наруши етикета на приема, а той забраняваше на когото и да било да задава въпроси на императора.

— Прости ми, светейши императоре — каза той толкова простодушно, колкото можа. — Но ти не каза как баща ми трябва да постъпи със сина на посланика Теофан. С Константин. Споменавам го с благодарност за това, че ме научи на гръцки език, без който аз нямаше да мога да разбирам божествената реч и самият бих приличал на животно. Прости ми още веднъж.

Императорът го погледна с усмивка, чието значение се изясни на Илбарис едва след отговора на Ираклий.

— Доколкото те разбирам, посланико, дейността на нашия пратеник Константин се нрави на българите, така ли е?

— Да, светейши императоре.

— Щом е така — каза василевсът, като се усмихна още по-дружелюбно, — би било неразумно да откъсваме нашия Константин от тези толкова полезни дела. Нека да остане във Фанагория до специалното ни разпореждане. Такава е нашата воля.

Илбарис видя как очите на императрица Мартина угаснаха.

— Искаш ли да ни помолиш за още нещо, посланико?

Гласът на ромейския император беше също толкова дружелюбен, но нещо в него би накарало който и да е просител да се откаже, от каквато и да е молба. Само че младият български воин не разбра това.

— Светейши императоре… срещнах тук своя брат, илхана. У дома го наричаха Алцек, тук той е станал Александър. Пусни го в родината, пресветли господарю, дори и за малко… Той толкова отдавна не е виждал близките си.

— Да го пусна в родината ли? — веждите на императора се сключиха. — Синът на хан Кубрат Александър прие светото кръщение тук и вкусва от чистия източник на христовата вяра под ръководството на най-добрия наставник. Още му е рано да мисли за завръщане в родината, посланико. Предай на хан Кубрат, че ще се грижа за Александър като за собствения си син. Повече няма да те задържам.

И той се изправи. Всичко бе приключило. На Илбарис не му оставаше нищо друго, освен отново да се превие в дълбок поклон. Когато вдигна глава, Ираклий вече го нямаше в стаята, нямаше я и императрица Мартина — вероятно бяха излезли през една от многобройните врати, неразличимо сливащи се със стената. Илбарис разбра, че с последната си молба е предизвикал раздразнението на императора и сега никой от царедворците не би му завидял.

Като притисна към гърдите си тежката книга, той се отправи към изхода. Отнякъде изникна старият му познат, Дариан.

— Ще те изпроводя — му каза.

Четиримата воина отново заеха местата си — отляво и отдясно, по двама.

— Може би е по-удобно да се прибера сам? — предложи Илбарис.