Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 21

И се изправи. Той също знаеше едно предание.

— Разкажи ни го, тептангра Ирсан.

— Преди да разкажа, позволи ми да отбележа, че в твоите думи аз забелязах обида към Тангра. На теб ти се струва, че гърците взеха превес в спора, но грешиш, ювиги-хане. Божествената сила на Тангра превишава не само тази на Исус Христос и Богородица, но и на всички богове по света.

— Обеща да разкажеш предание.

— Ето го. Кучето подгонило газела. Дълго тичали. Газелата рекла: „Не ти ли омръзна? Колкото и да тичаш, никога няма да ме стигнеш.“.

„Че защо?“ — обидило се кучето.

„Защото аз спасявам живота си, а ти тичаш след мен, за да угодиш на господаря си.“

И тептангра седна на мястото си. Никой не се засмя.

Присвитите очи на хан Кубрат внимателно изучаваха жреца.

— Разбрах какво искаше да кажеш, тептангра. Ще запомня преданието ти. А сега ни очакват на трапезата. Трябва да сядаме на масата; ненапразно предците на тураните са казали, че гневът прави гладния човек по-свиреп и от вълк.

При тези думи ханът се надигна в целия си огромен ръст. Златотъканият чапан го правеше да изглежда дори още по-висок, отколкото бе в действителност и в тази минута той приличаше на великан от приказките. Никой от хората наоколо не би се усъмнил, че силата и мощта си ювиги-ханът е получил непосредствено от самия Тангра — такава страшна решителност можеше да се прочете по лицето му. Споровете повече не го интересуваха, сякаш вече беше забравил за всички. Беше вече стъпил на разстланата под краката му рисова кожа, но изведнъж с бързо движение се наведе и вдигна сребърен поднос, върху който лежеше накит за глава, щедро украсен със скъпоценни камъни — обърна се към жена си, която стоеше на една крачка зад него и го положи на главата й. Младата жена бе толкова прекрасна с това украшение, че даже сдържаният протосинкел Симеон не можа да се стърпи и каза полугласно на философа: „Кълна се в господа, бога наш, че тя прилича на светата дева Мария…“. Острият слух на хан Кубрат улови тези думи и ги запомни, както запомняше всичко, което някога бе чул.

А след това се отправи към залата за пиршества. Тя бе съвсем скоро построена от ромейските майстори и хан Кубрат бе замислил да прилича на залата на василевса. Но освен приликите, имаше и различия: нещо степно, нещо варварско бяха внесли в оформлението българските майстори, които помагаха на гръцките и се учеха от тях на много неща. Тази разлика най-много се набиваше в очите на Йоан Фасиан, който вървеше след ювиги-хана и пристъпи прага рамо до рамо с преподобния Симеон. Като се огледа по-внимателно, Йоан разбра къде е разликата, която отначало го удиви, а после го и възхити: общата конфигурация на залата бе съхранена без изменение спрямо византийския образец, но стените бяха украсени по друг начин. С първобитна, покоряваща сила, нечия ръка бе извикала към живот тези животни, представени ту в могъщ скок, ту в стремителен бяг, приличен на полет; тези воини, слели се с конете си; целият този див свят извикваше в душата на философа някакво смутно безпокойство, подобно на тревога или даже на страх. От тези стенни живописи излизаше някакъв неуловим ритъм, но това не му пречеше да бъде ясно различим и човек можеше само да недоумява и да се чуди откъде ли е взел всичко художника — не опитния грък, учил с години, който цял живот е имал пред себе си изящни образци, а дивият степен чергар, когото в Рим и Цариград наричат с кратката и изразителна дума „скит“. Като нарушаваше приличието и все повече и повече се възхищаваше, Йоан Фасиан вървеше покрай стената на залата, покорен от фантазията и майсторството на никому неизвестния художник. Откъде е той, къде го е намерил хан Кубрат? И въобще, що за хора са българите?