Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 16

Като изрече това, тептангра гордо се изправи и поглади златната емблема на слънцето върху гърдите си.

Философът мълчаливо наблюдаваше жреца на слънчевия култ, който бе изпълнен със задоволство от думите си. Ето значи, какво било да се намираш във варварски грях, да подчиняваш най-удивителния инструмент на познанието — разума — на тъмни и остарели суеверия.

— Ти може би щеше да си прав, жрецо на Тангра, ако беше вярно, че цялата вселена завършва със слънчевия диск. Но това не е така. Още древните са се досещали, че вселената е необозримо повече от това, което може да обхване нашият поглед. Тя събира в себе си и видимото, и невидимото; тази вселена, за която ние знаем само, че няма нито начало, нито край, събира в себе си хиляди и хиляди слънца, и небеса, и луни, и звезди, и всичко, което можем само да си представяме. В това число сме и ние, хората, надарени с любознателен разум, който постига необятността на вселената и по това се отличава от растенията и животните, които не знаят тайната на своя произход и не се замислят над нея. И ако търсим мястото на злото, то наистина изцяло можем да го намерим в душата на човека, но само ако смятаме, че то — злото, е единствената разлика между нас и останалите живи твари. Ти говориш за Тангра. Но по чия воля е възникнало това светило? Замислял ли си се над това? А нали си съгласен, че създателят винаги стои над своите създания? Всичко това се опитва да познае разумът и единствено той може да събере в себе си всичко — и слънцето, и вселената. Земна пръст и прах е синът Адамов пред лицето на вселената, но душата му е огромно страшно чудовище, наречено Левиатан, затова няма граници разумът човешки, и няма такива пространства, които да не може да овладее. Такава е душата на всеки човек, велики хане, и твоята, и на последния твой роб, и затова всички вие се отнасяте към един и същ човешки род.

— А самият ти, философе?

— И аз, велики хане, последният от неразумните и нисши разуми в целия свят, тъй като колкото повече знания получавам, само се увеличава представата ми за собственото ми нищожество.

Хан Кубрат замислено поглаждаше брадата си. Умен човек е изпратил византийският император. Добре е, че дойде тук.

— Благодаря ти, философе — каза ювиги-ханът. — Ти ни разказа много интересни неща. А сега кажи, ако знаеш: какво означават скръбта, жалостта, любовта, ревността, мъката, страхът, тъгата и яростта, които живеят в човешката душа?

— Това, за което питаш ти, велики хане, ни приближава към най-великото познание от тайните на мирозданието, а именно към отговора на въпроса какво е това божие творение, което се нарича човек. Ако ти кажа, че зная отговора на този въпрос, с право ще ме наречеш лъжец, защото този отговор никому не е известен. Но ще се опитам да ти отговоря според силите си, не ме кори, ако тези сили се окажат слаби и недостатъчни. Според мен, велики хане, скръбта е неразумно страдание на душата; неразумно, тъй като невинаги човек може да го управлява. Жалостта е съчувствие към чуждото незаслужено страдание. Любовта е желание, предизвикано от красотата. Ревността е яд от това, че предмет, който желаеш да имаш, всъщност принадлежи на друг. Мъката е скръб, сведена към земята. Горестта всъщност е болезнена скръб. Яростта прилича на неуправляем див кон и предизвиква необуздан гняв…