Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 13

В тази минута последното нещо, което патрицият очакваше, бе богословски спор, в който да трябва да се впусне. Той хвърли въпросителен поглед към преподобния протосинкел Симеон, именно към него трябваше да отправя въпросите си върховният жрец на българите, а не към посланика на императора.

И протосинкелът прие предизвикателството. Без да бърза, той се надигна от мястото си, взе в ръка дебела книга с позлата върху кожените корици, целуна я и я постави пред себе си, след това дълбоко се поклони първо пред ювиги-хана, после пред тептангра Ирсан.

— Аз ще опитам да отговоря на въпроса ти, жрецо — каза той, протегна ръка пред себе си и — о, чудо! — светата книга сама се разтвори. Това оказа много голямо впечатление върху жреца, а изглежда също и върху хан Кубрат. Преподобният Симеон започна да чете страница след страница с мекия си, приспивен и добре школуван глас, като нито веднъж не се докосна до книгата, нейните страници сами се обръщаха, все едно ги прелистваше невидима ръка. Но после, когато спря да чете, при което всички забелязаха, че и страниците престанаха да се разгръщат, протосинкел Симеон заговори на тюркски.

— Жрецо, ти си прав — каза той. — Прав си, като казваш, че бог може да е само един. И той е един, независимо как го наричаме. Ти го наричаш Тангра, ние, гърците, го наричаме по друг начин, но бог има и той е един. И ние, както и вие, се прекланяме на бога. Само че вие се прекланяте пред слънцето — Тангра, за което ние нищо не знаем и на което му е все едно какво става по света, в който то се появява заран и от който си отива вечер, в който свят то въобще и не се появява, ако небето е покрито с облаци, а ние се прекланяме пред човека, който живя сред нас и умря за нас, поемайки върху себе си нашите грехове.

— Значи моят тептангра е прав — разнесе се гласа на хан Кубрат, — вие всъщност се прекланяте пред човек?

— Ако има бог, има и посланик божи, негово доверено лице — отвърна Симеон. — А той, съгласи се, велики, не е просто човек. Та нали когато ти назначаваш някого за свой посланик, благодарение на това назначение в него започва да живее частичка от самия теб? И никъде към посланиците не се обръщат просто като към този и този човек. А колко ли по-голямо е било доверието господне, което било оказано на Иисус, явил се пред нас, за да ни предаде словото божие. Да, ние се прекланяме пред Христос човека, но човека, постигнал божественост в този свят. Не всички са съгласни да се прекланят пред образ, облечен някога в тленна плът, но ние, несторианите, постъпваме именно така, за което ни подлагат на гонения, хули и упреци. Но ние вярваме в правотата си: бог ни изпрати Христос, за да ни покаже, че човек, проникнат от божественото слово и вечната правда, сам се приближава до бога и до предначертаното. С божественото слово той покоряваше народите. И ние се покланяме пред него, слабия, страдащия за нас човек, умрял на кръста, за да открие истината на хората, затънали в невежество и насилие. Покланяме се пред несъкрушимия човешки дух, който не е възможен без божествена подкрепа. Исус е пророк господен, донесе ни и ни остави словото му и сега знаем как да различаваме доброто и какво да противопоставяме на злото. А когато небесният наш владика види, че доброто в нас е победило, тогава Исус отново ще слезе на земята и с доверието на господа ще отдели виновните от невинните и всеки ще съди според делата му, а след това на земята ще настане царството божие…