Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 6

— Днес ще дойдеш ли с нас?

— Не, Петер, не мога — отговори Хайди. — Гостите от Франкфурт могат да дойдат всеки момент и аз трябва да съм си у дома.

— Това вече съм го чувал — изръмжа Петер.

— И ще го чуваш всеки ден, докато дойдат — отвърна момиченцето. — Нима смяташ, че трябва да дойдат и да не ме заварят у дома? Наистина ли смяташ така, Петер?

— Могат да дойдат при Йохи — каза все така сърдито Петер.

В този момент откъм колибата проехтя гръмкият глас на дядото:

— Защо не напредва армията? Фелдмаршалът ли липсва или войската му?

Петер се обърна светкавично, размаха гегата си така, че тя изсвистя, и козичките, които познаваха този звук, хукнаха нагоре по склона. Петер се затича след тях и много скоро стадото се загуби зад завоя.

Откакто се върна у дома при дядо си, Хайди правеше неща, за които преди дори не беше помисляла. Така например тя грижливо оправяше леглото си всяка сутрин и опъваше завивката, докато станеше съвсем гладка. После оглеждаше цялата хижа, поставяше всеки стол на мястото му, а нещата, които бяха извадени или висяха по куките, нареждаше в шкафа. После вземаше парцала, качваше се на стол и започваше да търка масата, докато заблестеше. Когато се прибираше от обора, дядото се оглеждаше и с одобрение казваше:

— Сега у нас всеки ден е като неделя! Явно малката Хайди ненапразно е била в далечната чужбина.

И днес, след като двамата с дядото закусиха, Хайди се зае за работа; само че нещо не й вървеше. Днешното утро беше толкова красиво, а и всеки момент се случваше по нещо толкова интересно, че тя просто не можеше да продължи шетането си. През отворения прозорец надникна весел слънчев лъч и сякаш й извика: „Излез навън, Хайди, излез навън!“. Естествено Хайди не можеше да устои на този повик и се втурна навън. Цялата хижа беше обляна в искряща слънчева светлина, планините блестяха, а далече, далече долу в долината сякаш се беше изсипало разтопено злато. Отсрещният склон искреше толкова силно, че Хайди просто трябваше да поседне за малко и да се огледа. После изведнъж се сети, че трикракото столче все още си стои насред стаята, а масата не е почистена от закуската. Тя скочи бързо и се върна в колибата. Ала старанието й не трая дълго, защото много скоро старите ели забучаха с такава сила, че Хайди отново излезе навън и заподскача под люлеещите се клони. Дядо й продължаваше работата си под навеса, но често излизаше пред вратата и с усмивка наблюдаваше играта на детето. Тъкмо се беше прибрал, когато Хайди извика с все сила:

— Дядо, дядо! Ела, ела!

Дядото се върна бързо, почти уплашен, че с детето е станало нещо лошо. Потърси я с поглед и я видя да тича по склона. Тя продължаваше да вика възбудено:

— Идват, идват! И най-отпред върви господин докторът!

Извън себе си от радост, Хайди хукна към стария си приятел. Той беше спрял усмихнат на пътеката. Щом стигна до него, детето хвана протегнатата му ръка.

— Добър ден, господин докторе! Още веднъж ви благодаря от цялото си сърце!

— Здравей, Хайди! Но за какво ми благодариш? — попита гостът.