Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 25

На следващия ден Петер се появи при Хайди в доста по-добро настроение, защото му оставаха съвсем малко букви. Без да се бави, момиченцето му прочете следния стих:

„Който в Ш и Щ се спре, няма да е хич добре, с Ю и Я се двоумиш — с хотентотите ще спиш!“.

— Дали има човек, който знае къде живеят хотентотите! — промърмори подигравателно Петер.

— О, Петер, сигурна съм, че дядо знае — увери го тържествено Хайди. — Почакай малко, ще ида да го питам. Той е отсреща, при господин свещеника — Хайди скочи и се втурна към вратата.

— Чакай! — извика уплашено момчето. Във въображението си Петер вече виждаше Алпиеца Йохи, придружен от господин свещеника, да го сграбчва за раменете и да го изпраща при хотентотите за наказание, че не е научил последните букви от азбуката. Уплашеният вик на момчето накара Хайди да спре:

— Какво ти е? — учуди се тя.

— Нищо ми няма! Върни се, ще ги науча — отговори на пресекулки Петер.

Само че Хайди гореше от желание да научи къде живеят хотентотите и много държеше да попита дядо си. Петер обаче нададе след нея такъв отчаян вик, че тя се отказа и се върна. Сега Петер трябваше да й докаже усърдието си. Двамата повториха стихчетата толкова пъти, че буквите завинаги се запечатаха в паметта на Петер. Накрая преминаха и към четене на срички. Тази вечер момчето научи много. Така продължиха ден след ден.

Снегът омекна отново. Валеше почти всеки ден и Хайди не можеше да ходи при бабата цели три седмици. Затова пък с удвоено желание работеше с Петер, защото много искаше той да я замества при четенето на бабата. Една вечер момчето се върна вкъщи, влезе гордо в стаята и обяви:

— Вече мога!

— Какво можеш? — попита майката.

— Да чета — отговори той.

— Не е възможно! Чуваш ли, бабо? — викна смаяно Бригите.

Бабата също бе чула и не разбираше как е станало това чудо.

— Хайди ми каза да ви прочета едно стихотворение — каза Петер.

Майка му веднага донесе стария молитвеник. Петер седна до масата и започна да чете. Майка му седеше до него, развълнувано преглъщаше на всяка сричка, а след всеки ред прошепваше възхитено:

— Кой можеше да си помисли!

Бабата следеше с трепет добре познатите стихове и не казваше нито дума.

В деня след това събитие стана така, че класът на Петер имаше упражнение по четене. Когато дойде редът на Петер, учителят каза:

— Да те прескочим ли както винаги, или отново ще опиташ… не да четеш, а да се запъваш на всеки ред?

Петер се наведе над учебника и прочете три реда един след друг, без да се запъне нито веднъж.

Учителят изпусна книгата си и се вгледа с нямо учудване в момчето, сякаш го виждаше за първи път. След малко проговори:

— Петер, с тебе е станало чудо! Толкова време работих с неописуемо търпение, за да те науча на нещо, а ти не бе в състояние да запомниш дори буквите. И накрая, когато с безкрайно неудоволствие осъзнах, че усилията ми са безполезни, ти се явяваш в клас и вече не само произнасяш правилно буквите, ами четеш ясно и без грешки. Възможно ли е в днешно време да стават такива чудеса? И откъде идват те, Петер?