Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 2

Господин Зеземан, който седеше и слушаше с израз на тъжно примирение, изведнъж стана.

— Докторе — извика той, — кажи ми честно, имаш ли все още някакви надежди, че Клара ще се оправи?

Докторът сви рамене.

— Малки — отвърна тихо той. — Но защо не помислиш малко и за мен, скъпи приятелю? Разбери, ти имаш дете, което те обича и винаги те посреща с радост. Никога не се връщаш в опустяла къща, никога не сядаш сам на масата. Клара също живее добре в твоя дом. Може би се лишава от някои неща, нормални за здравите момичета, но в други отношения се ползва с изключителни предимства. Не, Зеземан, не бива да се оплакваш, ти си имаш близко същество до себе си, а аз… аз останах съвсем сам.

Господин Зеземан беше станал и се разхождаше с големи крачки из стаята. Винаги правеше така, когато го занимаваше някоя важна мисъл. Изведнъж той застана пред приятеля си.

— Хрумна ми нещо чудесно, докторе! Не мога повече да те гледам такъв умислен! Къде изчезна старият веселяк? Трябва да се махнеш за известно време от този душен град, това ще бъде най-добрият лек за теб. Предлагам ти да отидеш в Швейцария, вместо нас, и да посетиш Хайди в родния й дом, от името на всички ни.

Докторът остана смаян от предложението и понечи да възрази, но Зеземан не му остави време да го стори. Той беше толкова зарадван от неочакваната си идея, че улови приятеля си за ръка и го изведе от стаята. Искаше веднага да каже на дъщеря си какво е намислил. Клара винаги се радваше на идването на добрия доктор, който открай време се грижеше за нея с най-голямо внимание. Всеки път, когато я посещаваше, разказваше по нещо весело и интересно. Клара много добре разбираше защо в последно време това не му се удаваше и по цели дни мислеше как би могла да върне предишната му веселост. Като го видя, тя се усмихна, протегна му ръка и го помоли да седне до нея. Господин Зеземан също придърпа един стол, улови дъщеричката си за ръка и веднага заговори за новата си идея — колко хубаво било, че му хрумнала точно сега. Той се опита да смекчи неприятната новина, че самата Клара сега не е в състояние да замине, и набързо премина към описание на благотворното въздействие, което пътуването в планината щяло да окаже на техния добър приятел.

Сълзите на Клара, разбира се, не закъсняха и скоро замъглиха сините й очи, макар че тя полагаше отчаяни усилия да ги задържи. Горката, знаеше, че татко й не обича да я вижда разплакана, но не можеше лесно да понесе удара, че няма да пътува. През всички дълги, самотни часове перспективата да замине при Хайди беше единствената й радост и утеха. Но Клара разбираше, че не бива да хленчи, че нейният добър баща й отказва само онова, което не е добро за нея. Затова преглътна сълзите си и се вкопчи в последната надежда, която й оставаше. Улови ръката на господин доктора, помилва я и прошепна умолително: