Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 15

Красивият септември се приближаваше към края си. Една сутрин господин докторът пристигна на пасището не толкова весел колкото обикновено. Обясни, че това е последният му ден тук и че е дошло време да се връща във Франкфурт. Това му било неприятно, защото обикнал Алпите и се чувствал тук като у дома си. Алпиецът Йохи също се натъжи. Той обичаше да разговаря с господин доктора. А Хайди толкова беше свикнала да прекарва дните със своя добър приятел, че изобщо не можеше да проумее как това изведнъж ще свърши. Когато вдигна глава, в очите й се четяха много въпроси. Но нямаше как, трябваше да си вземат сбогом. Господин докторът стисна силно ръката на дядото, после попита Хайди дали не би желала да повърви малко с него. Момиченцето хвана ръката му и двамата тръгнаха надолу по склона.

След няколко минути докторът спря и каза, че го е изпратила достатъчно и че е време Хайди да се връща. Той помилва нежно къдравата коса на момиченцето и продължи:

— А сега трябва да вървя, Хайди! Само да можех да те взема със себе си във Франкфурт и да те задържа завинаги!

Изведнъж пред очите на Хайди изникна страховитият каменен град с високи къщи и студени павирани улици, а като си представи госпожица Ротенмайер и Тинете, тя отговори колебливо:

— Предпочитам вие да останете при нас.

— Да, така наистина ще бъде по-добре. Твоето място е тук, под елите. Ако те взема във Франкфурт, може отново да се разболееш. Но искам да те попитам нещо, Хайди: един ден, когато остарея и няма кой да ме погледне, ще дойдеш ли да живееш при мен? Мога ли да се надявам, че на стари години ще си имам някого, който да се грижи за мен и да ме обича?

— Да, да, разбира се, че ще дойда, веднага щом ме повикате, защото ви обичам почти колкото дядо! — увери го през сълзи Хайди.

Докторът стисна още веднъж ръчичката й и бързо продължи пътя си. Хайди остана на мястото си и замаха с ръка. Не си тръгна, докато отдалечаващата се фигура не се превърна в черна точица. Когато докторът се обърна за последен път и хвърли поглед назад към махащата Хайди и слънчевите Алпи, той каза тихо на себе си:

— Там горе е прекрасно, там оздравяват и тялото, и душата, и човек отново започва да се радва на живота.

Четвърта глава

Зимата в Дьорфли

Снегът около алпийската колиба беше толкова висок, че прозорците сякаш започваха направо от земята. Стената на колибата под тях изобщо не се виждаше. Вратата също беше изчезнала. Щом се събудеше, Петер изскачаше навън през прозорчето на кухнята и ако не беше толкова студено, че през нощта снегът да е замръзнал, потъваше до шия в меката пряспа и трябваше да си пробива път с ръце, крака и глава, да разхвърли и разрине снега на всички страни, за да може да се освободи. После майка му подаваше през прозореца голямата метла, за да направи пъртина до вратата. Там го чакаше най-трудната работа, защото трябваше да изхвърли снега колкото се може по-надалече. Иначе, щом отвореше вратата, в кухнята се изсипваше огромна снежна лавина. А когато снегът замръзнеше, обитателите на колибата оставаха като зазидани вътре, защото никой не може да проникне през такава ледена стена. През малкия кухненски прозорец можеше да се промъква само Петер. Все пак замръзването донасяше и много удобства за Петер. Когато трябваше да слезе в Дьорфли, той отваряше прозорчето, измъкваше се навън и скачаше спокойно върху заледения сняг. Майка му подаваше шейничката и Петер трябваше само да седне и да се спусне надолу по склона, защото цялата планина наоколо представляваше грамадна, гладка ледена пързалка.