Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 14

Господин докторът и Хайди отдавна бяха тръгнали на разходка. Обикаляха полянките, катереха се по скалите и разговаряха за разни неща. След няколко часа господин докторът реши, че е време да се връща в селото, а детето можело да остане до вечерта с Петер и козичките. Хайди обаче не се съгласи. Не можеше да допусне добрият й приятел да слезе съвсем сам от пасището, затова му заяви, че ще го придружи до колибата на дядото, даже и по-надолу. После го хвана за ръка и го поведе по пътеката, като по целия път му разказваше къде най-много обичат да пасат козичките, къде цъфтят най-много златисти розички, червен алпийски кантарион и други красиви цветенца. Хайди знаеше имената на всички, беше ги научила през лятото от дядо си. Щом се спуснаха по склона, господин докторът настоя Хайди да се върне. Двамата се сбогуваха и докторът тръгна надолу към хижата; но няколко пъти спря и се обърна. И всеки път виждаше все едно и също: Хайди продължаваше да стои на мястото си, да гледа след него и да му маха с ръчичка. Така правеше и неговата собствена, мила дъщеричка, когато го изпращаше…

Есента беше слънчева и топла. Господин докторът се качваше всяка сутрин в планината и предприемаше дълги излети. Алпиецът Йохи често излизаше с госта си, водеше го високо сред скалите, където старите ели им кимаха величествено с могъщите си корони и където гнездеше големият орел. Със силни крясъци той често профучаваше точно над главите на двамата мъже. Господин докторът се наслаждаваше на разговорите с придружителя си и не спираше да се учудва колко добре Йохи познава всички треви и цветя, и как умее да му обяснява предназначението им. Сред тези непристъпни, усамотени скали бяха скрити толкова хубави, скъпоценни неща. Лечебни свойства имат смолистите ели и тъмните борове с ухаещи иглици, гъстият мъх, който се вие между старите коренища, и всички онези мънички растения и незабележими цветенца, които израстват от силната алпийска земя.

Старецът добре познаваше многобройните животни, обитаващи тези места — и големите, и малките. Той разказваше на господин доктора разни весели случки, които беше наблюдавал със собствените си очи в скалните дупки и процепи или сред високите корони на елите.

За господин доктора времето минаваше незабелязано и всяка вечер, докато сърдечно се сбогуваше с Алпиецът Йохи, казваше:

— Добри ми приятелю, никога не се разделям с вас, без да съм научил нещо ново.

Много пъти обаче, и то в най-хубавите дни, господин докторът излизаше на разходка с Хайди. Двамата сядаха един до друг на красивата полянка, където бяха почивали първия ден, и Хайди трябваше отново да рецитира старото стихотворение от молитвеника на бабата и да разказва на господин доктора преживяванията си. Петер заставаше зад тях на обичайното си място, но сега беше мирен и никога не размахваше юмруци.