Читать «Учител по история» онлайн - страница 4

Да, ония първи впечатления само оставаха още живи и пленително хубави, а посред тях — най-много и най-високо стоеше титанската фигура на Наполеона I.

* * *

— Излозение в Цикаго! Боет на Дахомея от франсъзи! — викаше пискливият, плачущ глас на Йорга, като завърташе с лява ръка ключа.

Из улицата движението и животът кипеше. Трясъкът на колата заглушаваше за минута Йорговия глас, който пак се чуваше при ново утихване. Дечурлигата се валяха около панорамата с опулени очи, ожаднели от любопитство. Те навярно изпитваха моите първи чувства.

Внезапно едно страшно, неодолимо желание ме обзе. То се пробуди в мене ненадейно. Поиска ми се да погледна през това стъкло, което беше някога дало такива нови вълнувания на детската ми душа; да влезна през него, поне за миг, дори в дълбочината на ония хвръкнали дни на вяра и невинност; да изпитам трепета от блаженството им или просто детинска радост, или кой знае какво друго нещо, което сам не можах да си обясня добре, но което неотразимо ме влечеше към тая окърпена машина, начугулена от такива пак дечурлига с големи дупки по дрехите и с голямо любопитство в очите.

И аз разтиках уличните момчетия и лустраджийчета, клекнах и погледнах почти с тайно благоговение на едното стъкло, като имах другар на другото едно чираче — дебрянче, със скъсани хабяни дрехи.

Уви! Нужно ли е да ви казвам, че тоз път съдържанието на панорамата ме остави студен? Аз не видях друго освен дебелашки литографии, нацапани небрежно и неумело с багрило, пазарското безвкусие и груба работа на които увеличителното стъкло изкарваше по-нетърпимо грозни.

Ни сянка илюзия вече!

Хвръкнали бяха ония честити по неведение години, когато духът на критиката и анализа не тровеше сърцето.

Тъжно, тъжно!

Турих на Йорга два лева в ръката, който сепнато свали шапка със знакове на почитание, поздравих го мълком и отминах, последван от лукавите усмивки на няколко сериозни господа, свидетели на тая сцена.

* * *

Същата година през един студеничък облачен ден на зимата, като се разхождах из многолюдната Витошка улица, застигнах близо при едновремешната Арена Пизи едно погребално шествие.

Това погребално шествие състоеше от черната колесница — сиромашката — с един гроб в нея, един поп отпреж и двама души отдире, гологлави — едничките изпращачи на покойния до вечното му жилище. Тая пустиня около тоя мъртвец ме порази. Понеже се сбарабарихме, аз попитах едного от изпращачите — чернолик човек, с черна къдрава коса, с кирлива капела и с много светлив поглед, очевидно грък — кой е умрял.

Узнах, че бил Йоргу.

Полюбопитствувах да зная какъв е и отдека е. Гъркът, близък познайник Йоргов, ми разказа.

Йоргу е караманлия, из някоя си паланка в Мала Азия. Напуснал е отечеството си още преди петдесет годиня — съвсем млад — от някакъв „мерак по жена“, забеляза събеседникът ми. Дошъл в Цариград и там бил свирач на булгарйя, после показвач на кукли, после акробат (виж артистическа жилка!), но след едно нещастно падане от въжето осакатял с дясната ръка. Тогава купил подвижната панорама („Такива работи му бяха по сърце“, добави гъркът) — тя можеше и с лява ръка да се настроява и чрез нея се хранеше. Той бил изходил с нея целия Балкански полуостров; но най-много е стоял в България, прилегнала му на сърцето тая земя, обикнал я като второ отечество. Преди две години хвърлил котва в София, стар, болнав, и решил да остави тука кости. Няма ни жена, ни роднини, ни съотечественик. Поминувал се много мъчно със занаята си в последно време, понеже панорамата съвсем се повредила и едното стъкло се замътило.